Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 76

Аш най-сетне седна с изражение на облекчение. Наблюдаваше притъмняващото небе и отпиваше от кратуна, докато Нико наклаждаше огъня. Младият мъж използва кремъка и огнивото си, за да направи искри върху насмолената кора, която беше стрил на прах. Той започна да духа леко върху нея, докато не се появиха пламъци. От влажното дърво във въздуха се издигна бял пушек, който изпъкваше на фона на заобикалящите ги черни хълмове.

— Става студено — отбеляза Нико, като разтърка ръце и ги протегна към пламъците. Откакто напуснаха Бар-Кхос, беше си върнал няколко килограма, но все още беше слаб и му беше студено.

Старецът се засмя със смях, наподобяващ кучешки лай.

— Някой път ще ти разкажа за студа.

— Имаш предвид отмъщението, което е трябвало да извършиш в южните ледени земи.

Аш кимна.

По същия начин беше кимнал и предишния път, когато бяха разговаряли за това, преди да напуснат Бар-Кхос. Нико му задаваше един след друг въпроси за отмъщението и получаваше само къси, едносрични отговори. Тогава той още не знаеше колко мрази чуждоземецът да му задават въпроси. В един момент старецът просто беше кимнал и беше спрял да отговаря повече и на Нико, който отчаяно искаше да чуе за тези легендарни далечни земи, познати му само от историите и песните, не му беше останало нищо друго, освен да скърца със зъби.

— Вярно ли е, че се изяждат един другиго? — опита отново Нико.

— Не. Изяждат враговете си. Оставят ги да замръзнат през нощта и след това оглозгват месото от труповете им.

Странно, но когато си представи тази картина, Нико чу как стомахът му изкъркори. Беше огладнял след дългото яздене. Хвърли една съчка в огъня, после още една.

— Все още не си ми казал как успя да се върнеш на брега. Каза ми, че по това време си бил загубил кучетата си.

Аш пропусна въпроса покрай ушите си и издиша през стиснатите си зъби.

— Друг път, момче — отвърна той. — Сега нека поседим тук и да се наслаждаваме на тишината.

Нико въздъхна и се облегна назад, без да погледне към стареца.

— Вземи — каза Аш и му подаде кратуната.

Известно време Нико не реагира. Един лек порив на вятъра раздуха пламъците и разпръсна искри в нощта.

— Не съм по пиенето — най-сетне призна той.

Аш се замисли върху думите му.

— Баща ти пияница ли беше?

Сега беше ред на Нико да избегне въпроса. Той отново потри ръце една в друга и духна върху тях. С крайчеца на окото си видя, че Аш го наблюдава.

— И се страхуваш, че онова, което те е плашило в баща ти, може да го има и в теб.

— Когато пиеше, се ядосваше — сподели Нико. — Не искам и аз да съм такъв.

— Разбирам. Но ти не си баща си, момче, точно както и той не е същият като теб. Сега вземи това. Опитай една глътка. Човек трябва да е умерен във всичко, включително и в умереността. Освен това така ще се сгрееш.

Нико въздъхна отново. Взе кратуната от възрастния мъж, седна и я гледа известно време.