Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 72

В отговор той изсумтя през ноздрите си.

Ботушите на генерала изтракаха по пода, когато той се обърна и се отдалечи от масата. За миг Бан остана да гледа след началника си.

Какво му става? — запита се той.

Сетне се опомни и последва генерала.

— Проклети глупаци! — възкликна Крийд достатъчно силно, така че всички да го чуят.

Мъжът спря, когато наближи вратата, и се обърна към масата с дажбите и разредените вина, оставени за събранието. Храната беше проста и количеството не беше голямо, но в очите на Бан тя изглеждаше като истинско угощение.

— Вземи — сопна му се генералът и Бан примигна, когато Крийд тикна в ръцете му една дървена купа с плодове и захаросан сладкиш и добави: — Изглеждаш като прегладнял човек.

След което излезе през вратата.

Бан се поколеба за момент. Хвърли поглед към събранието. Сега всички гледаха него. Ала онова, към което най-вече бе насочен интересът му, беше храната. И по-специално едно парче бяло, изпъстрено със синкави жилки сирене, което можеше да помирише от няколко крачки разстояние. Докато пристъпваше напред и внимателно го поставяше най-отгоре върху купчината храна в ръцете си, той си помисли, че то може да издържи до церемонията за кръщаването на дъщеря му.

Преди да си тръгне, той се поклони пред събранието, доколкото можеше, и остана в това положение, докато преброи до три.

Бледите лица на мъжете се извърнаха от него като по команда.

Чийм

Тази сутрин Сърцето на света беше спокойно и толкова синьо и празно, колкото и небето, извито над него като огромен свод от огледален сапфир и обгръщащо го от всички страни с едва различимия хоризонт, като се изключи западът, където планините бяха увиснали сред сюрии от облаци. Слънчевата светлина падаше върху повърхността на морето и се отразяваше обратно като вълни от топлина. Птиците кръжаха като проблясващи призраци. От юг над водата подухваше слаб бриз и я набръчкваше на места, което беше признак за мъртво вълнение.

Екипажът на „Соколът“ наричаше това „чохпра“ — „идеален ден“.

Корабът летеше ниско над спокойните води на Мидерес като морска птица, която дълго се е носила над вълните, подвластна на стихиите и доволна, че е стигнала до края на пътуването си. Колкото и жалък да беше видът му, беше постигнал добро време на придвижване, макар че сега, когато беше вече близо до острова, който бе неговата цел, той започваше да забавя ход с приближаването към пристанището на Чийм.

Чайките следваха кораба и улавяха парчетата киш, подхвърляни във въздуха от тъмнокожия мъж, който стоеше на носа му. Аш беше привлякъл вниманието на неколцина бинтовани членове на екипажа, които поклащаха глави, докато го наблюдаваха, и подигравателно мърмореха под нос. Те смятаха чайките за плъховете на морето и се чудеха защо старият глупак ги храни.

Старият глупак, изглежда, не забелязваше това. Нито пък Нико, който стоеше до него. Той насочваше поглед ту към съсредоточеността и веселостта, изписани върху лицето на Аш, докато играеше с пикиращите птици, ту към гледката на приближаващото се пристанище и множеството кораби в залива. Отвъд тях разпръснато застроеният град се издигаше по хълмовете, които на свой ред бяха засенчени от черните, покрити със снежни шапки планини, простиращи се, докъдето стига погледът. Само тук на целия планински остров Чийм имаше дълбоки котвени места. Пристанището беше голямо, макар и не толкова голямо, колкото това на Бар-Кхос. Освен това то беше място с лоша слава и в този случай фактите отговаряха на слуховете.