Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 255

Че извърна поглед от пламтящите й очи. Тя възвърна самообладанието си.

— Сине мой, независимо дали ти харесва, или не, този живот ме устройва. Тук съм в безопасност. Мога да имам каквото пожелая. И в замяна на това мога с нещо да допринеса посвоему за общото добруване на Ман. Тук имат нужда от мен. Ценят ме.

— Ти си уличница — отвърна той, преди да успее да се спре.

Усети жилещата й плесница върху лицето си. Евнусите спряха да бъбрят и погледнаха към тях от другата страна на фонтана.

— Гледайте си вашата работа — предупреди ги Че и те бързо извърнаха погледи.

— Майко — опита той отново, този път по-тихо, — тук си в опасност. Трябва да знаеш това. Ти си онова, с което те ме държат в подчинение.

— Глупости. През годините си създадох много приятели, Че. Хора с високо положение. Те знаят, че съм вярна на Ман. Няма да позволят да ми се случи нищо лошо. — Тя направи пауза и присви очи. — Защо? Да не би да планираш нещо, което да разгневи началниците ти?

Че усети в каква опасност се намира и сдържа езика зад зъбите си.

Той загреба шепа вода и намокри лицето си. Това го освежи, макар вкусът на водата върху устните му да беше странно кисел.

— Просто съм напрегнат — най-сетне отвърна той. — Може би трябва да си намеря по-спокойна работа.

Изправи се. По брадичката му се стичаха капки вода.

— Трябва да тръгвам.

Всички следи от подозрителност изчезнаха от лицето на майка му.

— Толкова скоро? Та ти тъкмо дойде!

Че кимна. За миг му се прииска да протегне ръка и да докосне лицето й — да я докосне, да се почувства свързан с нея, да се почувства по-близо до тази жена, която му беше чужда дори сега. Но той знаеше, че това ще й се стори странно и само ще го издаде още повече.

— Ще се видим скоро, майко. Грижи се за себе си.

Днес дъхът на невидимия вонеше на подправки. Не беше високият превзет носов глас, който беше говорил с Че преди да поеме към Чийм, нито пък обикновеният груб баритон на човека, на когото беше докладвал при завръщането си. Гласът беше женски — него чуваше най-рядко.

Не харесваше този глас. Не харесваше нито един от тях, но този му беше особено неприятен. Че винаги се чувстваше неспокоен, когато го чуеше през дървения панел на стената в потъналата в сенки ниша. Беше приглушен и звучеше мрачно и древно, сякаш говореше самата смърт.

— Имам нова задача за теб — каза му гласът.

— И аз така предположих.

Разнесе се хриптящо дишане, сухо като изгнило дърво.

— Самозабравяш се, дипломате. Обуздай тази своя арогантност или ще се погрижа тя да бъде избита насила от теб.

Тя бърка неприязънта ми с арогантност — помисли си Че. — Колко типично за тези хора.

Той се овладя, поне дотолкова, че да промърмори някакво извинение.

— Много добре — каза жената. — Ето задачата ти. Светият матриарх скоро ще напусне Ку’ос. Тя се нуждае от дипломат, който да я придружава по време на предстоящата кампания.

— Значи подготовката за нашествието продължава?

— Разбира се. Матриархът беше отслабена от смъртта на сина си. Победа на бойното поле ще подпомогне укрепването на позициите й.