Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 252

По-умните глави смятаха Чийм за по-вероятна цел на предстоящото нашествие. Може би на матриарха най-после й бе омръзнало нейните флоти да стават жертва на пиратство. По-малко вероятна възможност бяха Свободните пристанища, макар това да изглеждаше рисковано начинание — техният флот продължаваше да е най-добрият в света. И трябваше да е така, защото макар и превъзхождан числено, той удържаше на хищническите домогвания на империята през последните десет години.

Тогава може би щяха да нападнат Занзахар, предполагаха майтапчиите, които бяха задължителни за такива разговори. Те се шегуваха, защото това би била най-голямата глупост от всички.

Град Ку’ос беше развълнуван от тези предположения и от несигурността и макар че вероятно беше достатъчно сигурно място за онези, които го наричаха свой дом, улиците му бяха опасни за останалите. Барача, неговият ученик, дъщеря му и Аш, който все още беше в безсъзнание, бяха преследвани. Трябваше да напуснат града, и то час по-скоро.

Но пристанищата бяха затворени.

Тъй като нямаха друг избор, потърсиха място, където да се скрият. Щяха да изчакат корабоплаването да бъде разрешено. Смятаха, че това е въпрос най-много на седмици. Градът разчиташе на морската търговия за оцеляването си. Не можеше дълго да се задушава по този начин.

Откриха един изоставен склад недалеч от заливчето, където бяха кремирали тялото на Нико. Дървената част от сградата беше частично изгоряла при пожар, който беше унищожил по-голямата част от северната и западната й страна. Но частите, които гледаха към морето, все още имаха покрив и сред почернелите им развалини бегълците намериха няколко ъглови стаи, които бяха сравнително незасегнати.

Скриха се там и зачакаха, като се грижеха, доколкото могат, за Аш.

Старият рьошун беше изпаднал в безсъзнание. Дишането му беше плитко, но равномерно. Не издаваше никакви звуци и не помръдваше. Понякога клепачите му потрепваха, сякаш сънуваше.

През повечето дни Барача седеше в склада и наблюдаваше морето през един от избитите прозорци. Когато не правеше това, той крачеше напред-назад в ограниченото пространство на по-вътрешната стая и тихо проклинаше загубата на ръката си. Както и да страдаше, колкото и голяма да беше болката, той я прикриваше по свой начин, присъщ само на алхази. Поне изглеждаше, че чуканът на ръката му зараства добре.

Той рядко поглеждаше към Аш, който лежеше безжизнен и измършавял върху своя сламеник. Сякаш всячески се стремеше да избягва възрастния мъж в това състояние на слабост и то по някакъв начин го ужасяваше.

— Надявам се никога да не се разболея, ако ти ще трябва да се грижиш за мен — смъмри го една сутрин Сересе, забелязвайки липсата му на загриженост към стареца.