Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 250

Нощното море проблясваше пред тях с луминесцентната си светлина. В лицата им духаше силен и свеж бриз. Алеас се задъхваше, тежестта на тялото на Нико вече му се струваше толкова голяма, че едва успяваше да го носи. Сересе не му предложи помощта си.

Двамата заедно се спуснаха от другата страна на дюната и се отправиха към уединено и скрито от погледа заливче. Барача седеше до малък огън и дъвчеше смолиста трева, придържайки превързания чукан на ръката си. Когато приближиха, той вдигна меча си.

— Ние сме — успокои го Алеас и учителят му се отпусна и върна меча в скута си.

Пристигането им накара една тъмна фигура да се размърда. Аш лежеше от другата страна на огъня с глава, подпряна върху раницата. Той изсумтя и се насили да стане.

През деня бяха събрали плавен, които бяха натрупали на купчина върху пясъка на заливчето — или поне Алеас и Сересе го бяха направили, защото двамата възрастни рьошуни едва се държаха на краката си. Алеас внимателно положи тялото на Нико на върха на купчината. Няколко загладени от морето парчета дърво се претърколиха надолу. Аш се приближи, накуцвайки. Старият чуждоземец се захвана непохватно да сваля платното.

— Мисля, че може би е по-добре да го оставим на спокойствие — каза Алеас, като сложи ръка върху рамото на Аш.

Възрастният рьошун се отдръпна от ръката му. Спря едва когато разкри цялото тяло и можеше да го погледне на светлината на огъня.

Старецът рязко си пое въздух. Олюля се за момент и Алеас побърза да го подкрепи.

Пръстите на Аш нежно докоснаха почернялата плът. Закачиха края на стрелата от арбалет, забита в гърдите на момчето. В продължение на много минути Аш не помръдна.

Барача се препъна в една горяща цепеница. Без много церемонии той я пъхна в подножието на купчината дърва. Кладата запуши. Двамата се отдръпнаха от нея. След известно време забелязаха първите припламвания на огъня.

Барача взе шепа пясък. Той я хвърли в новородените пламъци и започна да рецитира под нос някакви думи. Алеас утешаваше Сересе. Сега и двамата плачеха, без да се крият — за пръв път този ден. Пламъците пропукваха и се издигаха по-високо, извивайки се, пълзяха нагоре по кръстосаните цепеници, за да се доберат до тялото на върха. В тях танцуваха цветове — яркосиньо, жълто и зелено от морските минерали, покриващи дървата. Мазнините започнаха да цвърчат. Повеят на бриза разнесе миризмата на горящо месо.

След малко кладата се сгромоляса и погълна Нико в себе си.

В далечината, навътре в морето, първите лъчи на слънцето озариха ранното небе. Над хоризонта се носеха сенки, хвърляни от невидими облаци.

Аш изрече нещо на езика на чуждоземците. Повтори го на търговски — може би беше предназначено за младия му ученик.

Очите му бяха в сянка, оживели като две огнени остриета. Той каза:

— Макар този свят да не е нищо повече от капка роса… Дори да е така… Дори да е така…

Аш настоя да намерят глинена делва, обвита в кожа, за да сложат пепелта в нея. Уморено, но с присъствие на духа, той загреба сивия прах, докато не го събра на равна купчинка върху обгорения пясък. Спря за момент и известно време наблюдава прашинките, които се носеха във въздуха над топлината, останала от огъня.