Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 235

Портата се отвори. През нея проникна дневна светлина. Нико не виждаше нищо отвън, заслепен от внезапния блясък.

Жената и монахът бяха изблъскани през вратата и след това тя се затвори подире им. Тълпата изрева.

Нико усети звука дълбоко в стомаха си. Припика му се. Той се стегна, съпротивлявайки се на нуждата да се облекчи.

За щастие няколко мига по-късно това усещане отслабна.

— Какво ще стане с тях? — попита младият мъж с лишен от емоция глас.

Не отправи въпроса си към никого конкретно.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Ще умрат — отвърна един глас.

Принадлежеше на мъж на средна възраст, който седеше с трима други — войници, ако се съдеше по белезите, татуировките им и по безгрижните им изражения, сякаш често бяха очаквали заедно идването на смъртта. Приличаха на кхосианци.

Специални — предположи Нико. От разказите на баща си знаеше, че подземните бойци често биват залавяни, когато тунелите зад тях се срутят.

— Въоръжени мъже ще ги изколят като добитък или пък ще бъдат разкъсани от обезумели от глад животни. — Войникът погледна без състрадание младия мъж срещу себе си.

Нико извърна глава и прехапа устни.

— Винаги има шанс — обади се друг, жена със стари белези от жигосване върху двете бузи, — ако се биеш достатъчно добре, тълпата да те пощади.

Войникът изсумтя, като хвърли поглед към слабото тяло на младия мъж, върху чието лице бе изписано изражение на едва прикрит ужас.

Нико преглътна мъчително. Помисли си за обезумялата от страх млада жена отвън, която беше не повече от двайсетгодишна. Можеше да е Сересе или всяко друго момиче, което беше познавал у дома. Какъв свят беше този, в който хората искаха да гледат за забавление как насичат някого на парчета?

Отвън се разнесе писък. Жената. Стадионът утихна.

Молбите й за милост, примесени с ридания, отекнаха в клетката, но после внезапно секнаха. Всички зад решетките сведоха погледи към пода, защото не можеха да се погледнат в очите — дори и киселият войник го направи.

Монахът крещеше нещо. Нико не можеше да различи думите, макар да се чуваше, че те са гневни и пламенни. Последва звук като от дюкяна на касапин, последван от още един. Този път тълпата не крещеше.

Нико покри главата си с ръка и се сви на пода. С всеки удар на сърцето си можеше да почувства как болката пулсира в раните му. Отново потърси други неща, върху които да се съсредоточи.

Помисли си за Аш и за това, че учителят му не беше дошъл да го спаси от този ужас.

А може би беше опитал и сега лежеше мъртъв някъде.

Но Нико отказваше да повярва в това. Всъщност той смяташе стареца за непобедим, като някаква природна сила — а човек не може да спре силите на природата, може само да ги изчака да преминат.

Къде си тогава? — запита се той, мислейки за възрастния мъж.

Може би Аш изобщо не беше направил опит. Може би някаква част от кода за поведение на рьошуните го бе възпряла да се опита да го спаси. Правилникът не позволяваше личното отмъщение — не и когато нуждите на тяхната мисия за отмъщение са по-неотложни.