Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 236

Трябваше да те напусна, когато още можех — разсъждаваше Нико. — Трябваше да ти кажа, че повече не искам да вървя по този път и че се връщам у дома при майка си.

За миг прокле деня, в който Аш се беше появил в живота му. Но в действителност това беше повърхностна емоция и той бързо я отхвърли. Не искаше да остава с горчиво усещане за тези неща, когато собственият му край беше толкова близо. Аш беше добър с него. Беше грешка на Нико, че позволи нещата да стигнат чак дотук.

В съзнанието му се появи Сересе. Ако не беше учителят му, Нико никога нямаше да я срещне. Но мислите му отново се изопачиха — представи си своя приятел Алеас, който омайва момичето с чара си и очевидните си качества, така че то да се влюби безумно в него, след като Нико вече го няма. Представи си как си спомнят за него — за своя клет и странен приятел с добро сърце, и как дори и тогава споменът за него е горчив. Трябваше да се опитаме да го спасим — ще си кажат те, преди да се върнат в хубавото си ложе, за да забравят съжаленията си в любовната игра.

„Още горчивина“ — помисли си Нико. Това не беше типично за него или поне винаги бе смятал така. Но майка му понякога беше такава. Може би беше вярно онова, което казваха хората — че въпреки всичко родителите влияят на децата си.

Отвън някой говореше на тълпите — силен и властен женски глас. Приличаше на гласа на матриарха. Тя им разказваше нещо за рьошуните. Нико осъзна, че говори за него.

Милостива Ерес, той още не беше готов! Зачуди се дали изобщо някога ще бъде. Един пазач се приближи и го сръга в ребрата през решетките. Докосването го накара да трепне. Продължаваше да покрива с ръка главата си.

— Добре! — сопна се той и мъчително се изправи.

Принудиха го да тръгне през прохода между клетките.

Хвърлиха в краката му черна роба. Накараха го да я облече. От усилието едва не припадна.

След това му дадоха къс меч и щит. Един пазач пристегна щита на безполезната му наранена ръка. Мъжете работеха тихо и професионално като уморени търговци на добитък, доволни, че краят на работния им ден наближава. Забеляза, че никой не го поглежда в очите.

— Не се съпротивлявай много — прошепна в ухото му един от пазачите. — Остави ги да те довършат бързо.

Входът зейна пред него, облят от утринната светлина.

Докато пазачите го подбутваха с вилите си към вратата, Нико бе обхванат от смразяващия ужас от неизбежността на случващото се.

Слънцето грееше над главата му, отслабено от тънък слой облаци. Мъглата, която беше видял по време на пътуването си към Шей Мади, вече беше изчезнала, макар че пясъкът под босите му крака беше все още влажен. Във въздуха се носеше мирис на клане. Той полепна по езика и гърлото му. Можеше да види следите от кръв в пясъка, водещи към затворени врати в стените.

Нико погледна към хилядите лица на трибуните. За миг погледите им сякаш го разкъсаха на мястото, където стоеше. Някой се засмя и в следващия момент всички се смееха — какофония от звуци, която като че ли идваше от някакъв ужасяващ кошмар, който изведнъж се е превърнал в реалност. Нико се сви. Срамът надделя над паниката му.