Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 234

Усети нечия ръка върху своята. Погледна със здравото си око и видя лицето на мъж, който гледаше загрижено надолу към него.

— Пийни — подкани го мъжът, като му поднесе черпак с вода.

Нико отпи и се закашля.

— Полека — успокои го мъжът.

Нико пийна още малко. Имаше рани в устата. Въздухът влизаше и излизаше от ноздрите му със свистене.

Той предпазливо се опита да седне ако не за друго, то поне за да диша по-добре. Почти веднага усети пареща болка в ребрата и изпъшка.

Мъжът му помогна и няколко души му освободиха място, за да може да опре гръб в решетките на клетката. Главата на мъжа беше обръсната. Беше облечен в черна роба.

— Да, монах съм — отвърна мъжът, като видя изненадата, изписана върху лицето на Нико.

Младият мъж кимна. Това беше единствената благодарност, която можеше да предложи на непознатия. Той се огледа и видя, че всички го наблюдават. Сведе поглед към пръстения, осеян със сламки, под.

Откъм арената отвън се надигна рев. Звукът достигна до тях, заглушен от тежката врата в края на друг дълъг проход между килиите. Една жена лежеше в праха на пода и стенеше.

— Нека Дао бъде с теб — каза монахът на Нико и отново го докосна леко по ръката.

Докосването му беше успокояващо, човешко. Той се обърна, за да се погрижи за жената и да й предложи малкото утеха, която можеше.

Нико обви тялото си с ръце, като движеше крайниците си бавно и внимателно. Насили ума си да се съсредоточи върху дишането. Всеки път, когато издишваше, мислеше как агонията напуска тялото му. Когато вдишваше, мислеше за вътрешната тишина.

След известно време установи, че това като че ли дава резултат. Поне дотолкова, че да може да разсъждава трезво. Мислите бяха нещо хубаво. Те можеха да го отведат далеч от това място.

Позволи на съзнанието си да се носи. Представи си слънчевия Кхос, дома си, майка си. Сега повече от всичко друго на света му се искаше да я види.

Времето минаваше неочаквано бързо. Решетката зад главата му изтрака. Отново се появи главният бияч.

— Тази ще е следващата — обяви мъжът и посочи жената, утешавана от монаха. — Също и монахът.

Останалите пазачи започнаха да ръчкат избраните пленници с вилите си, макар и от безопасно разстояние, през решетките.

— Ставайте, ставайте! — крещяха те.

Монахът помогна на жената да се изправи. Двамата бяха плътно един до друг. Външната врата на клетката се отвори. Те заедно пристъпиха в прохода, водещ към портата.

— Спрете — нареди главният бияч.

Пазачите се притиснаха към прохода между клетките и бръкнаха вътре с ръцете си в кожени ръкавици. Задърпаха дрехите на жената, докато тя не остана гола. Кожата й беше покрита с лилави натъртвания и следи от ухапвания. Позволиха на монаха да задържи робата си, за да разбере тълпата какъв е.

Подадоха му меч и малък кръгъл щит. Той обаче ги хвърли на земята.

— Няма да се бия — заяви с равен глас.

Пазачите се разпсуваха и отново го сръчкаха с вилите. Въпреки това монахът отказа да вземе оръжието и щита. Зад портата тълпата ревеше нетърпеливо. Пазачите се отказаха да го убеждават и вързаха меча и щита към китките му, където те увиснаха безполезно. Ръцете на мъжа трепереха, макар че той стоеше гордо.