Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 237

— Ти дойде да ни убиеш, малък рьошун — извика един глас и той се обърна, за да се изправи срещу матриарха, която стоеше в кралската си ложа, заобиколена от жреци. — Сега ще платиш за своя провал.

Над огромния амфитеатър се спусна тишина. По пясъка се плъзна сянка. Над главата му кръжаха птици — черни гарвани.

Една врата от отсрещната страна бавно започна да се отваря. Чу се пукотът на фишеци. Сумрачната вътрешност на входа беше осветена от проблясъци.

На пясъка нахлу глутница вълци.

Нико неволно отстъпи крачка назад.

Покрай каменните стени на арената бяха наредени войници. Стените бяха твърде високи, за да може да се покатери по тях. Вратата зад гърба му беше плътно затворена.

Нико преброи общо шест вълка. В началото те се движеха малко объркано, но после го забелязаха. Подредиха се около външния край на арената и започнаха да се приближават.

Нико хвана меча по-здраво. Претегли на ръка острието, за да усети тежестта му. Беше касапско оръжие, чиято тежест беше изместена към върха. Барача понякога ги караше да тренират с такива прости оръжия.

С крайчеца на окото си долови движение и се обърна, за да види как един вълк се хвърля към него. Изпод ноктите на лапите му хвърчеше пясък. Изплезеният му език се клатеше навън.

Нико нямаше къде да избяга.

Разкрачи крака за равновесие и вдигна щита. Беше му необходимо цялото му хладнокръвие, за да се изправи срещу нападението на това животно. Може би това беше най-волевата му постъпка в целия му досегашен живот.

Размаха острието и от силата на замахването едва не загуби равновесие. Вълкът щракна със зъби и побягна. Острата му животинска миризма остана да се носи след него.

Друг вълк нападна отдясно. Нико отново замахна с меча като обезумял и пропусна за малко, животното отскочи извън обсега му.

Три други вълка се приближаваха бавно отпред. От младия мъж се лееше пот, сякаш някой го беше облял с вода. Той отстъпи към затворената порта. Тълпата изрева в очакване.

Внезапно в дълбините на съзнанието му се появи едно тихо място — откъснато ъгълче, в което той се оттегли, без да се замисли. Пое си мислено дъх и това се оказа достатъчно, за да се запита: Какво ще спечелят от тази касапница?

Ехото от смеха на тълпата все още отекваше в главата му. Той си припомни горчиви мигове от детството си в училище, когато децата се присмиваха на нещастието на другите. Смехът им беше жесток и режещ, без състрадание. Понякога той самият се беше присъединявал към него.

Спомни си също и за монаха, който крещеше гневно на същата тази тълпа. В нея имаше хиляди хора, а този мъж се беше оказал единственият човек със здрав разум тук.

Беше самата истина и когато го осъзна, срамът от подигравките им го напусна. Той се обърна към множеството хора и изпита срам вместо тях заради желанието им да гледат нечие убийство и да изпитват наслада от това.