Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 232

А сега какъв беше, зачуди се Бан. Беше станал войник, да, но със сигурност не и воин.

Единствено семейството даваше на Бан усещането, че е постигнал нещо хубаво по пътя, който беше избрал с Марлий. Полагаше усилия да бъде добър съпруг и добър баща. Мисълта, че ги е предал, го нарани дори по-дълбоко от думите на майка му.

Е, това няма да се повтаря — каза си той. — Ще се погрижа семейството ми да се запази, каквато и да е цената.

Когато церемонията приключи и монасите им върнаха дъщеря им, тя беше поруменяла от вълнение и хубавата й коса миришеше на дим. Семейството се събра на малкото площадче пред храма, под ярката и чиста слънчева светлина, за която почти бяха забравили, докато бяха вътре. Щяха да отидат в къщата на леля му, която беше само на няколко преки и където щеше да има семейно угощение с храна, осигурена от всички — оскъдните припаси, които заедно бяха успели да съберат.

Рийс вървеше с Бан и неговото семейство. Играеше си с Ариале и сина им. От време на време двете с Марлий си бъбреха за церемонията и за дреболии, докато звукът на оръдията отекваше на юг толкова постоянно, че за Бан беше ясно, че това е просто ежедневната размяна на изстрели между двете страни. Помисли си, че може би засега манианците са се отказали да нападат, и му се прииска действително да е така.

Двамата с Марлий вървяха хванати за ръце, докато Рийс носеше дъщеря им, а синът им вървеше отзад. Марлий го погледна, сякаш го приканваше: Хайде, попитай я. Бан кимна.

— Имаш ли новини от Нико? — обърна се той към Рийс.

Тя намести Ариале по-удобно на хълбока си и отвърна:

— Миналата седмица пристигна писмо. Изглеждаше така, сякаш е било на дъното на морето. Не можах да разчета какво пише, но да, беше от Нико. Личеше си по ужасния почерк.

— Най-сетне добри новини — отбеляза Марлий, — нищо, че не си успяла да го прочетеш. Сигурна съм, че е добре, където и да е.

Марлий остави думите си да увиснат във въздуха с надеждата, че Рийс може да им разкрие повече за това, къде е заминал Нико, но тя не го направи.

След като напуснаха площада, те видяха един съмнителен на вид монах, който клечеше на земята с купичка пред себе си. Мъжът беше на средна възраст и се изправи, когато видя групата да се приближава. Застана пред тях, предложи благословията си и разтърси купата си. Като се изключи мърлявата му роба, той почти не приличаше на свещеник. По лицето му, от челото до брадичката, преминаваше синкав белег. Главата му не беше бръсната от дни.