Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 140

— Скоро ще е церемонията по кръщаването на дъщеря ти — каза Рийс с пресилена усмивка.

— Аха — отвърна Бан.

Дишането му беше плитко, защото така натъртената му страна го болеше по-малко.

— Заделила съм някои неща за нея. Малко картофи за пай. Малко чушки, консервирани в мазнина. Опасявам се, че това е всичко, с което разполагам.

— Много мило от твоя страна — поблагодари Бан. — Марлий все ме кара да намеря повече храна за празненството. Май не ми вярва, когато й казвам, че няма повече храна. Никъде.

Рийс кимна замислено и втренчи поглед в чашата си.

— Нещо те тревожи — отбеляза той. — Винаги познавам.

Тя не каза нищо.

— Нико, нали?

Очите й трепнаха.

— Той замина — отвърна тя с равен глас.

— Заминал е? Къде?

Тя отново сви рамене. Сякаш на света нямаше никаква надежда и тя не можеше да стори нищо по този въпрос.

— Напусна града. Отиде на някакво… обучение.

— Какво?

Болката в ребрата му внезапно се изостри. Той успокои дишането си в очакване на отговора й. Ясно беше, че Рийс иска да му каже още нещо, но се колебае да го направи, сякаш онова, което има да му казва, е толкова нелепо, че засега е по-добре да го остави неизречено.

— Имаш ли новини от него? Добре ли е?

Тя не знаеше.

Обикновено Рийс се доверяваше на Бан. Помежду им имаше близост, създадена, когато брат му Кол, бащата на Нико, я бе напуснал. Сякаш общата загуба им помагаше да споделят и други лични неща, които ги тревожат. Те често говореха за Кол и обсъждаха оскъдните слухове, които бяха чували за него от ветерани, които случайно са срещнали или които са ги посетили, носейки новини. Следата на Кол водеше до Патил, където според някои разкази той бил обесен за грабежи по пътищата, а според други бил станал скитащ ловец, който прекосява планините, за да стигне до Великата тишина и да живее месеци сред пустошта. Бан често се бе замислял колко ли смахнат трябва да е бил брат му, за да остави такава жена сама.

Болката в ребрата му се разпростря до пикочния мехур. Имаше нужда да се облекчи. Прокле тялото си за избора на неподходящ момент и се извини.

— Добре ли си? — попита го Рийс.

— Да. Надявам се, че само съм си натъртил няколко ребра. — Той не искаше да споменава за тунелите, защото така щеше да й напомни за Кол.

Отиде до нужника в задния двор и откри, че пикае кръв. Вдигна ризата си, захапа я и опипа натъртванията по ребрата си. Бяха посинели и кожата не изглеждаше никак добре. Провери отново за счупени ребра и се успокои, че няма такива. Отметна косата си назад и приглади туниката си. По нея имаше мокри следи на местата, където я беше захапал с уста.

Веднага щом се върна на балкона, разбра, че е било грешка да оставя Рийс сама. Тя седеше, опряла едната си ръка на дървения парапет, а в другата държеше чашата си в скута, загледана мрачно в редицата дървета по протежението на улицата.

Сякаш едва го забеляза, когато той отново седна предпазливо на мястото си. Ако беше друг човек, Бан може би щеше да го заподозре, че търси евтина мелодраматичност. Но не и Рийс.