Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 141

— За какво мислиш? — меко я попита той.

Тя го погледна. В мимолетната й усмивка имаше нещо извинително. Тя отново извърна поглед, сякаш забравила за чашата чий в ръката си.

— Мислех си… Мислех си, че сега и Нико, и Кол ги няма.

Гласът й беше тих и сдържан. Въпреки това той напомни на Бан за немощните викове за помощ на човек, погребан под земята, който не вижда и не усеща нищо друго, освен мрака около себе си.

Сестрите на Загубата и Копнежа

Сестрите на Загубата и Копнежа проблясваха в тъмното, обсипано със звезди небе. Луните се издигаха толкова пълни и ярки, че принуждаваха зеницата на окото да се присвие, едната беше пепелявобяла, а другата — синя. Движеха се заедно нагоре по курса си, който частично преминаваше през Великото колело — видимото галактическо ядро — и затъмняваха огромното петно от звездна светлина там, където бяха надвиснали. Само веднъж в годината двете луни се издигаха заедно в целостта си и така възвестяваха настъпването на есента. Може би това беше причината за имената им — Сестрите на Загубата и Копнежа.

Двете фигури, които се изкачваха нагоре по склона, изглеждаха дребни и незначителни под панорамата на небето. Нощта беше достатъчно светла, за да виждат земята пред себе си, и те вървяха с приведени глави, като внимателно следяха къде стъпват. Ето защо силно се изненадаха, когато внезапно в полумрака се озоваха пред малката колиба, издигаща се сред шепота на течащата вода, който звучеше почти като пропукването на пламъци на далечен огън. Ала тази нощ в колибата не беше запален огън. Вътре гореше само един фенер и от зейналата уста на отворената врата се подаваше език от приветлива жълтеникава светлина. Без да се поколебаят, двамата влязоха вътре.

Виждащият седеше с кръстосани крака върху рогозката на пода. В скута му лежеше отворена книга и той я четеше, присвил очи през очила с много дебело стъкло, и се почесваше заради въшките.

Мина известно време, преди да обърне внимание на посетителите си. Търпението на Нико се изчерпваше. Искаше му се Аш най-сетне да се прокашля учтиво и да обяви присъствието им.

Когато Виждащият най-после вдигна поглед към тях, той се усмихна и внимателно остави книгата встрани сред купчина други книги. Направи им знак да седнат.

Аш му заговори. Старецът кимна и го изслуша внимателно, като от време на време задаваше по някой въпрос и изчакваше отговора. Думите им бяха приглушени, сякаш не искаха да нарушат нощната тишина около тях. Виждащият не изглеждаше обезпокоен от това късно посещение посред нощ. Дори компанията им му беше приятна. Сякаш тази нощ беше очаквал да го посети някой от рьошуните.

Когато двамата с Аш приключиха разговора си, Виждащият взе лакирана кутия от дърво перо от единия ъгъл на колибата и я остави на пода до себе си. Извади с треперещите си пръсти разни предмети от нея. Когато ги подреди върху рогозката, Нико ги разгледа внимателно.

Имаше парче тебешир, поставено върху черна квадратна каменна плоча. До тях лежеше нещо наподобяващо сноп сушени тръстики, всяка дълга около една стъпка. Известно време те останаха така, недокоснати, докато Виждащият успокояваше съзнанието си с поредица от съсредоточени вдишвания. Това не продължи дълго. Старецът обяви, че е готов, като плесна с ръце.