Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 124

Нико се строполи на пода, останал без дъх. Прашинки танцуваха в слънчевата светлина помежду им и бавно се спускаха към пода, докато двамата ученици се мъчеха да си поемат дъх.

— Винаги ли са били такива? — попита Нико.

— Кои?

— Учителят Аш и Барача, разбира се.

Алеас засмука долната си устна и остана така известно време.

— По-старите членове на ордена биха ти казали, че са били такива. Аз лично мисля, че положението се е влошило след Машийн. Вината е най-вече в моя учител. Той не обича да го побеждават.

— Аш го е победил? — Изненадата ясно пролича в гласа на Нико.

Представи си Аш с крехкото му телосложение, застаряваща кожа и честите главоболия и след това Барача, когото беше виждал със сабя, поне по време на упражненията, когато ги обучаваше на кали — мъжът беше огромен и бърз.

— Не в този смисъл — каза Алеас, като сви рамене, наклони глава на една страна и изплю кръв. — Аш е имал неблагоразумието да спаси моя учител, когато той не е можел да се спаси.

— Какво? Хайде, разкажи ми повече!

— Настани се удобно. Историята е дълга.

Преди шест години, малко преди Алеас да пристигне тук, за да започне обучението си, по време на мисия Барача се сблъскал с онези неприятности, от които всеки рьошун се страхува най-много — бил заловен.

Барача се бил захванал с отмъщение в Машийн. Или по-точно в планинската местност, носеща същото име, която заобикаля този велик източен град в делтата на река Арап, където придошлите реки от стопените снегове на планинската верига Паш се носят бавни и широки към Мидерес.

Барача бил там, за да убие един крал-слънце — мъж, който твърдял, че е живото превъплъщение на Рас, тяхното слънчево божество, и на когото, колкото и да е невероятно, местните хора били повярвали. Те били набожни и суеверни като всички източни народи, ако не и повече от останалите.

По онези места хората вярвали в едно пророчество — че когато планината падне и смачка Световната змия, свита на кълбо под скалистите недра на планината, от земите на изгряващото слънце ще се появи бог в човешки облик и ще тръгне сред тях, за да възвести нова епоха на просвещение. Дори след подчиняването на местната религия от Манианската империя (която преди няколко десетилетия присъединила Машийн като най-далечната част на източните си територии) вярата в това пророчество продължавала да е широко разпространена сред тамошните хора.

Те не знаели за коя планина става дума. За тях в сърцата на всички планини се таяло зло и трябвало да се отнасят към тях предпазливо. Въпреки това, когато земетресение разтърсило земята толкова продължително и силно, че се сгромолясал цял един връх (сред огромната могила от останки като надгробен камък останала да стърчи само една колона), и когато от изток се появил мъж със златиста кожа със свита от ученици, които го благославяли като божество… хората от Машийн коленичили в краката му и му предложили всичко.

Кралят-слънце властвал в просторен дворец, кацнал на най-високия скат на планината и гледащ към пристанищния град Машийн. Наричали го Облачния град. По това време кралят-слънце вече бил стар и в залеза на живота си, както узнал Барача в първите си седмици на подготовката си в пристанищния град. Изглежда, неговата епоха на просвещение не била променила кой знае колко положението на народа, като се изключат още по-тежките данъци. Някои започнали да се отнасят цинично към своя бог, когото не го било грижа за мъките им и който изисквал от тях данъци като истински тиранин. По онова време кралят-слънце живеел като отшелник и приемал само малцина, на които се доверявал, най-много. Веднъж в годината предлагал на населението своята Най-божествена мъдрост, увековечена в хиляди пергаменти, написани на ръка. Те винаги звучали приповдигнато и заплашително.