Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 109

Самият Нико не беше особено вярващ. Почти не беше вникнал в ритуалите, провеждани от онези монотонно напяващи монаси в опушения им храм, в които майка му го беше принуждавала да участва, когато не бе успявал да се измъкне. Въпреки това след първоначалната си вътрешна съпротива той започна да очаква с нетърпение едночасовите занимания в тихата, облицована с полирано дърво, зала за чачен или навън, на площада, когато времето беше ясно. Той откри, че в тях няма много религия. Рьошуните не се интересуваха от самата догма. Те просто коленичеха с ръце в скута си и наблюдаваха тихото движение на вдишвания и издишвания въздух в тялото си, докато камбанният звън не отбележеше края на занятията.

С времето Нико откри, че вътрешната тишина е нещо постижимо, след като научи как да се отпуска, като същевременно остава съсредоточен. После се чувстваше освежен, концентриран и по-удобно в собствената си кожа.

Минаха седмици, преди да се сети да напише писмо на майка си. Старият Кош, приятелят на Аш, беше този, който му предложи да й пише, когато се отби един следобед, за да види как се чувства Нико. Той малко посмъмри младежа, задето толкова лесно е забравил майка си. С небрежния си почерк Нико я уведоми, че се чувства добре, и изпълни остатъка от страницата с описание на ежедневието си в момента. Не спомена за новите си белези. Освен това пропусна и всичко, свързано с отчаяните ситуации, през които бяха преминали.

Писмото беше кратко. Кош беше достатъчно любезен да уреди изпращането му и то замина за Порт Чийм с някои от рьошуните, които отиваха да купят провизии. От там било предадено на контрабандист, който се прехранва, като се промъква през манианската блокада на Свободните пристанища. Нико се надяваше, че писмото е стигнало до майка му. Истината беше, че след това не се сещаше често за нея.

Бяха свободни във всеки Ден на глупаците. Можеха да правят каквото искат. В тези дни, когато учениците се събираха на групички от по двама-трима, Нико ги оставяше да се занимават с шегите и дребните си бели и отиваше на поход в околните планини, за да прекара няколко приятни часа сам сред великолепните им чисти висини. За него това беше своеобразно зареждане — да бъде насаме с мислите си, които точно в тези дни след дългото ходене бяха по-скоро някаква форма на не-мислене, подобно на онова от детските му години, когато живееше с майка си в тяхната къща и следобед се разхождаше по хълмовете заедно с Буун. Бяха като две животни, които прекарваха времето си на спокойствие и така откриваха тишината.