Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 108

Иронията беше, че още един ученик страдаше от същата съдба като него и той беше Алеас.

Те харесваха и Алеас. Но той беше ученик на Барача, когото направо презираха. Но най-вече причината беше в поведението на Алеас. Разбира се, младият мъж беше скромен посвоему, но всички виждаха колко блестящ ученик е той. Това караше другарите му да се чувстват неспокойни, не на последно място и Нико. Такъв талант в съчетание със скромност караше всеки от тях да се чувства посредствен и тайно да се опасява, че Алеас е нещо повече от него. Така те имаха усещането, че не са равнопоставени, а това не беше добра основа за приятелство.

Но тъй като и Нико, и Алеас бяха изолирани, това ги сближаваше. То предполагаше, че между тях има нещо общо. Понякога двамата млади мъже се смееха заедно или откриваха, че се подкрепят взаимно в някой разгорещен спор (никога за политика, а за нещо по-просто и обикновено). Както при сценария на тавана, често се случваше да ги определят за двойка, защото никой друг не искаше да е с тях. Въпреки това помежду им (както между тях и останалите) продължаваше да има дистанция, тъй като Нико донякъде се притесняваше от този самоуверен млад мъж, а пък Алеас на свой ред беше предупреждаван от учителя си да стои на разстояние от него.

Колкото и да беше свикнал Нико да е сам, като цяло животът тук не бе онова, което беше очаквал. Не че имаше някаква ясна представа какво да очаква, като пристигне — Аш не беше особено разговорлив за такива подробности. Но каквито и смътни очаквания да беше имал за това място, където хората се обучаваха за убийци, те не се бяха оправдали.

Всеки ден на площада за обучение той разсичаше въздуха, мушкаше и душеше сламени чучела, бягаше от въображаеми неприятели, обсипваше със стрели далечни изрисувани като хора мишени. Въпреки това беше толкова погълнат от стремежа да се справя добре, да поддържа репутацията си при преодоляването на изпитанията през всеки нов изтощителен ден и дори във всеки миг, че рядко свързваше всички тези неща с реалността на онова, което означават, и с пътя, по който сега беше поел. Обучаваха го да преминава прагове, без да се замисля и колебае. Очакваше се, че някой ден той ще убива хладнокръвно.

Все пак това нямаше да е скоро и той с изненада установи, че упражненията бяха притъпили чувствителността му към това бъдеще, а тежката работа не му позволяваше много да разсъждава върху последствията. След известно време той съвсем престана да мисли за това. По принцип не мислеше много, толкова изтощен се чувстваше постоянно.

Другата изненада за него беше с какво нетърпение започна да очаква ежедневните занимания по медитация, които се провеждаха два пъти на ден в продължение на цял час. Тези упражнения бяха трудни за някои ученици — най-вече за онези, чиито религиозни вярвания бяха различни от даоизма. Нико смяташе това за странно, тъй като вярата в Дао, макар и предпочитана, не беше задължителна, за да бъдеш рьошун — та как можеше да бъде наложено нещо подобно? Единственото, което се изискваше от учениците, беше да се посветят на даоистката практика за вътрешна тишина.