Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 107

В онези дни той беше жилав, силен и издръжлив. Тогава неговото командване ги беше задържало заедно по време на дългото им пътуване през Мидерес, когато повечето хора от флотата му, включително и съсипаният от скръб Аш, просто биха предпочели смъртта пред поражението и загубата на любимите им хора, които или бяха загинали, или бяха изоставени. Когато най-сетне стигнаха до Мидерес и останалите от флотата бяха станали наемници на страната на Империята на Ман или срещу нея, Ошьо беше решил да поеме по друг, по-несигурен път. Пътят на рьошун.

И ето го сега тук — съсухрен старец на износен, стар стол. И двамата със стола скърцаха при всяко движение на уморените им части и възрастният мъж си позволяваше да разкрие съжалението, стаено в сърцето му, сега, когато най-сетне виждаше, че краят му не е далеч.

Аш погледна през прозореца на високата кула към дърветата мали, скупчени в средата на площада. Можеше да види пойната птичка там, долу — тъмносиньото й оперение се открояваше на фона на листата с бронзов цвят.

— Да тъгуваш за отминалото време, означава да водиш печален живот — остроумно отбеляза Аш.

— Знам — отвърна старият генерал и поклати глава.

Двамата ветерани седяха известно време под прашната слънчева светлина, заслушани в кратките жизнерадостни трели на птицата в късното лято. Аш си помисли, че тя вика своя другар. Партньорът, когото беше загубила.

— Иска ми се само… — най-сетне успя да промълви Ошьо, но се поколеба и другите думи останаха неизречени.

— Да видя още веднъж Диамантената планина — довърши вместо него Аш, рецитирайки старата поема. — И с устни да докосна моите любими.

— Да — рече Ошьо.

— Знам, стари приятелю.

Сересе

След речта на Ошьо в манастира настъпи странна тишина и заминаването на тримата рьошуни, които се бяха отправили да извършват отмъщението, сякаш придаде на мястото някакво усещане за цел, което му беше липсвало дотогава. По-възрастните мъже, които прекарваха повече време в градините, отколкото в тренировки, започнаха да упражняват отново уменията си. Тренировките станаха двойно по-дълги. Рьошуните се съвещаваха тихо и млъкваха, когато някой минеше покрай тях. Все по-рядко се чуваше смях.

Всичко това, общо взето, не влияеше на учениците. Те не разбираха сериозността на положението, а и тежкият им режим на обучение караше младите им умове да се съсредоточат върху собствените им грижи.

Нико никога не се беше сприятелявал лесно. Той откри, че този негов недостатък не се е променил дори тук, в тази изолирана планинска долина. След известно време компанията на останалите го уморяваше до такава степен, че започна често да се уединява. Напрежението, на което ежедневно беше подложен, също понякога го караше да се затваря в себе си. Той разбираше, че така изглежда прекалено резервиран.

В миналото беше открил, че с това си създава доста неприятности. Ала се оказа, че тук е вярно обратното. Изглежда, че останалите ученици доста го харесваха и се шегуваха и разговаряха с него непринудено. Но те усещаха неговата отдалеченост и тъй като вече го бяха поопознали поне малко, не приемаха това за дребнава арогантност, а по-скоро за желание да бъде оставен на мира. Те уважаваха това му желание и го изключваха от онези моменти на истинско другарство, които споделяха помежду си, така че дори когато търсеше, доколкото му бе по силите, тяхната компания, не успяваше да стопи дистанцията между себе си и останалите.