Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 106

Тогава Аш беше помахал на жена си и сина си, но те не го бяха видели — вместо това се смееха на нещо, което момчето беше казало. Жена му беше красива, когато се смееше, и както винаги изглеждаше като момиче.

И тогава Аш се беше събудил в непозната стая, в непознат град, в непозната земя и непознат живот, който по никакъв начин не беше неговият собствен… Очите му бяха влажни от мъка. Чувството за загуба беше толкова болезнено, сякаш всичко се е случило едва вчера. Болката, която започна да пулсира в главата му, беше толкова жестока, че направо го ослепяваше. Извика, мислейки за момент, че това е синът му, но още докато го правеше, проумя, че не би могъл да е той. В този момент се беше почувствал толкова погълнат от самотата, че не можеше да помръдне.

Беше си помислил: Ще умра сам. До мен няма да има никой.

— Изглеждаше така, сякаш той е избрал мен — отвърна той на Ошьо.

Старият водач донякъде прие отговора му.

— Не си ли се замислял с каква цел?

— Не зная. Сякаш по някакъв начин и двамата сме имали нужда един от друг. Не мога да обясня как.

Ошьо кимна с многозначителна усмивка, но каквото и да знаеше по въпроса, той реши да не го споделя на глас. Вместо това каза:

— Значи не си променил мнението си за това да поемеш ръководството от мен? Мислех си, че може да го сториш, ако достатъчно дълго те дразня с името, на Барача.

Аш избягваше да го погледне в очите.

— Какъв би бил смисълът? Болестта ми се влошава. Не мисля, че ми остава много време. Познавал си баща ми и неговия баща преди това. След като ослепяха, двамата си отидоха много бързо.

Усмивката на Ошьо угасна. Лицето му стана съсредоточено. Той си пое рязко дъх.

— Страхувах се от това — призна Ошьо. — Но се надявах да не се случи. Дълбоко съжалявам, Аш. Ти си един от малкото истински приятели, които са ми останали.

Отвън на двора зачурулика пойна птица. Аш насочи вниманието си към нея, за да не вижда емоцията, която разкрива неговият приятел.

Младият Ошьо никога не би бил толкова открит. Не и Ошьо, мъжът, обучавал се за рьошун в старата им родина и в старите времена, когато само малцина оцеляваха след изпитанието. Ошьо, който беше напуснал първия орден на рьошуните, когато те бяха преминали на страната на владетелите, който по-късно беше станал войник и се бе сражавал при Хак и Ага-са и някак бе оцелял и след двете битки, който беше печелил почести след почести в дългата война срещу владетелите и бе заслужил върховното командване на Народната армия, която в крайна сметка се беше оказала обречена. По онова време би било немислимо да чуеш генерала да оплаква толкова открито съдбата на свой другар. Още по-малко вероятно беше това да се случи по времето, когато ги беше повел в изгнание — единственият генерал, успял в битка да се измъкне заедно с хората си от последната фатална клопка, потушила Народната революция веднъж завинаги.