Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 105

— Добре ли си, стари приятелю?

Ошьо се изправи мълчаливо, намести дървения си крак и закуцука през стаята към Аш, седнал на осветения от слънцето перваз на прозореца.

— Да — отвърна Аш с треперещ глас.

Той притисна пръсти, опитвайки се да прогони болката.

— Отново те боли глава — отбеляза Ошьо и сложи ръка на рамото му.

— Да.

— Става все по-зле.

Аш порови из робата си. Измъкна торбичката, пръстите му трепереха, докато я отваряше и вадеше от нея изсушен лист дулче. Постави го в устата си, между езика и бузата.

— Толкова е зле, че понякога изобщо не виждам.

Ръката на Ошьо стисна рамото му. Не му беше присъщо да докосва някого по този начин.

Аш извади още един лист и го сложи в устата си до другата буза.

— Има ли нещо, което мога да сторя за теб? Или може би Ч’енг?

— Не, учителю. Той не може да ми помогне.

— Моля те, стига с това „учителю“. Много отдавна не си мой ученик.

Болката бавно намаля. Поне дотолкова, че Аш да му се усмихне в отговор, макар да избягваше да погледне учителя си в очите, които внезапно бяха станали влажни и мрачни.

— Остарели сме повече, отколкото мислим — каза той, опитвайки се да разведри настроението.

— Не — възрази Ошьо и като тътреше крака, се върна обратно до тапицирания стол. — Ти си остарял повече, отколкото мислиш. Аз съм наясно със своята немощ и възнамерявам да се оттегля веднага щом това е възможно, запазвайки малкото достойнство, което ми е останало.

— И аз обмислям същото нещо — призна Аш.

Старият генерал се облегна в стола. Той втренчи поглед в Аш по начин, който беше станал привичен след всичките тези години — наклони глава назад с изострени от усилието да се съсредоточи черти и притворени очи, преценяващи човека пред него.

— Надявах се на това, когато след толкова години най-сетне видях, че имаш ученик. Какво те накара да промениш мнението си?

— Не съм променил мнението си. Но преди няколко месеца двамата водихме един разговор. В мислите ми.

— Когато беше сред ледовете?

Той кимна.

— Тогава може би е било нещо повече от това. Преди няколко месеца сънувах сън. Беше много студено. Ти не мислеше, че ще оцелееш.

— Не, не мислех. Но ти ми предложи сделка и ми обеща, че ще се прибера жив у дома, ако се съглася на нея. И аз я приех.

— Разбирам. И каква беше тази сделка?

— Че няма да ме спреш да работя, ако започна да обучавам ученик.

— Аха — изкикоти се Ошьо. — Това обяснява нещата. Да. Справедлива сделка. Ще я спазя.

— Добре.

— Кажи ми тогава как го избра?

Аш въздъхна. За момент се върна в Бар-Кхос, потънал в света на сънищата, докато младият мъж се промъкваше в стаята, за да му открадне кесията.

По онова време Аш сънуваше дома си. Малкото селце Аса, сгушено дълбоко в извивката на дъното на планинската долина. Гледката се спускаше стръмно надолу покрай многобройните тераси с ориз и ечемик към безкрайния простор на синьото море, което стигаше чак до хоризонта и опираше в небето.

Бутай, младата му съпруга, беше там. Тя стоеше на прага на къщата им с кошница диви цветя в ръце. Имаше дарбата да ги превръща във фини парфюми и вечно го изненадваше с ароматите им. Тя се загледа за момент в сина им, който цепеше дърва с вродена лекота. Той беше момче на около четиринайсет години.