Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 104

Аш почувства как кръвта нахлува в лицето му.

— В някогашната ни родина ти никога не си бил рьошун, какъвто бях аз, Аш — продължи Ошьо. — Не знаеш как действително стояха нещата. Доверителите ни носеха обикновени медальони на вратовете си и ако ги убиеха, ние събирахме информация, която би ни отвела до техния убиец. Беше мръсна работа, уверявам те. Понякога убивахме погрешния човек. Често така и изобщо не успявахме да открием виновника. Дори и днес тук, в Мидерес, с нашите Клейма и дърветата мали, които сме донесли чак от Небесните острови, понякога не успяваме да доведем отмъщението докрай.

— Да, но винаги сме опитвали. Такова е нашето обещание.

— Обещанието ни, да — отвърна Ошьо. — Но в някогашната ни родина обещанието ни беше винаги практично. Съмнявам се, че някога бихме изложили ордена си на опасност по този начин.

— Може и да е така — поклати глава Аш. — Но тук, на тази земя, ние сме нещо различно от старите убийци. Останахме встрани от политиката на света. Нито пък хитруваме за наша собствена изгода. Просто предлагаме справедливост на онези, които се нуждаят от нея. Ако не се изложим на риск сега, то нашето обещание към тези хора не значи нищо и ние не значим нищо, а всичко, за което сме живели, е просто една измама.

Ошьо се замисли над думите му. Сякаш не можеше да открие слабо място в тях.

— Какво си ми казвал винаги, когато най-много съм се страхувал да взема решение? — попита Аш.

— Много неща. Предимно безсмислици.

— Да. Но какво ми повтаряше всеки път, отново и отново?

— Аха — изръмжа старият водач. — Усмихни се и хвърли зара.

— Винаги съм смятал, че този съвет заслужава внимание.

Ошьо шумно въздъхна. Но това беше въздишка на облекчение, не на отчаяние. Той се отпусна в дълбокия си стол и очите му се насочиха към нещо върху масичката за чий в средата на стаята — може би към играта на светлината по повърхността й. Масичката беше от див тик, издялана от дъските на един от корабите, които преди трийсет години ги бяха докарали дотук от далечния Хоншу.

Аш наблюдаваше възрастния мъж, когото познаваше от толкова отдавна. Учителят му не осъзнаваше, че чеше разсеяно с ръка левия си крак. Аш обаче го забеляза и се усмихна вътрешно, но не каза нищо.

Изглежда, че засега въпросът беше приключен. Двамата потънаха в едно от онези уютни мълчания, които можеха да продължат с часове, без да има нужда да проговорят. Някъде отдолу под тях се разнесе глухо, далечно дрънчене — някой беше изпуснал наръч тренировъчни оръжия или може би поднос със съдове в близката кухня. Аш си каза, че е почти обяд и е по-вероятно шумът да идва от кухнята. От прозореца или изпод широкия процеп на вратата се разнесе ухание. Миришеше на печен киш или варено месо с подправки.

Ошьо се размърда на стола си. Погледна надолу към ръката си и видя, че чеше крака си. Отдръпна я смутено.

— Повече от двайсет години съм с този дървен крак и продължавам да го чеша, сякаш наистина ме сърби.

Аш почти не го слушаше. Тъпата болка в главата му се влошаваше и той притисна челото си с ръка.