Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 100

— Добре ли се излекуваха раните ти? — попита той.

— Да — отвърна Нико.

Беше истина. Беше се оказало, че раните, нанесени му от Алеас, бяха достатъчно малки порязвания. Дори не се беше наложило да ги зашиват. Нико ги беше наложил с пчелен восък, както му предложи Алеас, и те не посиняха, а останаха червени и отворени в продължение на няколко дни, преди да зараснат. След това те по-скоро го дразнеха заради постоянното сърбене, отколкото нещо друго. Когато веднъж Нико зърна отражението си в стъклото на един от кухненските прозорци, осветен от пламъка на свещ, той донякъде се изненада от онова, което видя. Каза си, че с малките белези изглежда по-възрастен.

Виждащият живееше в малка отшелническа хижа по-нагоре в долината. Тя беше разположена върху един тревист хълм в завоя на тесен пенест поток, който течеше между покрити със зелени мъхове скали. Дървета правеха завет на обърнатата към вятъра страна на хижата. Бяха цъфнали чепати джупови дървета и една голяма плачеща върба, чиито листа се носеха и блъскаха по течението на потока. Самата хижа не беше нищо повече от колиба с правоъгълен отвор, изрязан в стената й откъм потока, който служеше едновременно за прозорец и врата.

— Не забравяй какво ти казах — напомни му Аш, когато наближиха.

Нико последва рьошуна вътре. За миг, докато стоеше на прага, сред светлината, процеждаща се през входа зад него и отразяваща се в прашния въздух вътре, той се запита дали не са дошли на грешното място.

Виждащият седеше с кръстосани крака в средата на малката колиба върху рогозка от плетена тръстика. Беше обърнат към вратата и очите му бяха полузатворени. Беше мършав, много възрастен мъж. Притворените му очи бяха покрити с млечнобяла ципа, а лицето му изглеждаше като плод, оставен твърде дълго на слънце. Той беше чуждоземец. От ноздрите и ушите му стърчаха дълги кичури бели косми, които се открояваха върху тъмната му кожа. Главата му беше плешива. Ушите му бяха ритуално осакатени и висяха над раменете му така, както Нико никога преди не беше виждал.

Нико се обърна със зяпнала уста към Аш, който вече беше коленичил на пода. Аш кимна с глава на Нико да коленичи до него.

Възрастният чуждоземец се втренчи в Нико по начин, който му напомни за котките на майка му, когато гледаха нещо, което го нямаше. Мъжът бавно примигна, след това разтегна уста в усмивка, която оголи беззъбите му венци. Той кимна веднъж, сякаш за поздрав. Изглеждаше доволен от младия мъж пред себе си или поне го намираше за забавен.

Когато се обърна към Аш, лицето му стана сериозно. Без да каже и дума, Аш сложи мъртвото Клеймо в треперещите ръце на стареца, след което зачакаха.

Въздухът се изпълни с монотонно пеене, когато Виждащият започна да мънка на чуждоземен език и да се чеше заради въшките, с които очевидно беше пълна робата му. Накрая той млъкна и остана да седи напълно неподвижен, със затворени очи, а върху плешивия му, покрит с червеникавокафяви петна череп от време на време кацаха тревни мухи. Беше като в онези първи уроци по медитация на „Соколът“, когато Нико не успяваше да се отпусне и болката в тялото му накрая се превръщаше в агония. Всъщност той се опита да потъне в медитация, но без никаква полза, защото беше нетърпелив да узнае какво ще се случи по-нататък. Започна разсеяно да дъвче устната си и се загледа в покритите с петна от влага дъски на отсрещната стена.