Читать «Роман от XIII в. (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 205

— Госпожице, приближете се, вземете своя ястреб толкова основателно, колкото несправедливо ви е бил отнет.

— С удоволствие, сеньор, виждам го там.

Тя се запътила към една пръчка, на която стояла птицата. Развързала й връзките и понечила да я отведе, когато някакъв рицар скочил и й казал:

— Спрете, госпожице! Бога ми, няма да се докоснете до ястреба! Напразно се върнахте тук, защото няма да го отнесете нито с едната, нито с другата си ръка! Ако искате птица, отидете другаде. Тази можете да я оплачете, тъй като никога няма да й бъдете господарка!

— Оставете я, сеньор рицарю — намесил се монсеньор Ивен. — Ще постъпите зле, ако й отнемете птицата. Върнете я на девойката, на която принадлежи, или ще бъде твърде късно за вас да се разкаете.

— И какво — попитал рицарят, — тук сте, за да я защитавате ли?

— Ще разберете това веднага, защото тя ще вземе птицата против волята ви.

Другият тутакси протегнал ръка, за да улови птицата от ръцете на младата девойка. А монсеньор Ивен извадил меча си. Заплашил, че ще му отсече ръката, ако се докосне още веднъж до ястреба или до девойката.

— Наистина ли? — отвърнал другият. — Бога ми, тези думи ще ви струват скъпо!

Той изтичал да си вземе шлема и си го сложил на главата. Вече си бил облякъл и останалата част от доспехите. Без да се бави, пришпорил коня си, а после грабнал щита и копието си и предупредил монсеньор Ивен да се пази. Понесъл се на коня с копие, насочено надолу. Монсеньор Ивен сторил същото. Разменили си такива удари по щитовете, че ги пробили и разцепили, а също счупили и разкъсали бримките на ризниците си. Забили си взаимно в телата остриетата на оръжията. Гърдите и лицата им се блъснали едно в друго и те, пронизани от копията, се сгромолясали на земята. Монсеньор Ивен бил ранен в дясната страна. А рицарят бил така безмилостно ударен в тялото, че не можел да се надигне от мястото, където лежи. Монсеньор Ивен се изправил с парчето копие, забито наполовина в десния му хълбок. Извадил меча от ризницата си и понечил да се нахвърли срещу рицаря, ударил го с все сила. Мислел си, че другият ще бъде готов да се защитава. Открил го безжизнен. Тогава се спуснал срещу него и изтръгнал шлема от главата му, като го уверил, че ще я отсече на мига, ако не се предаде. Другият, сериозно ранен, се изразявал трудно. Помолил го за милост:

— Ах, благородни рицарю, не ме убивай, остави ме да живея, докато Господ ме прибере, защото зная добре, че съм ранен смъртоносно. Също така те моля, за Бога, да отидеш до близката могилка и да потърсиш един свят мъж. Той е свещеник и отшелник. Кажи му да донесе със себе си светото причастие.

Монсеньор Ивен се съгласил на драго сърце, наредил на девойката да си тръгва и тя го сторила. Ала била още по-съкрушена отпреди, щом видяла единия рицар убит, а другия ранен само заради една птица. Монсеньор Ивен потърсил отшелника, както пожелал рицарят, и го довел. След като се върнал, открил пред шатрата някакъв оръженосец и една девойка, приятелката на рицаря. Те скърбели дълбоко. Когато болният се изповядал и получил последното причастие, го положили в шатрата. Сетне монсеньор Ивен потеглил заедно с отшелника, като водел с ръка коня си, защото не искал да язди до господар, който служел на нашия Спасител. Стигнали до обителта на Монт и трима монаси свалили доспехите на монсеньор Ивен. Единият от тях бил опитен в лекуването на рани. Той се заел с монсеньор Ивен и се погрижил за него. Раните задържали монсеньор Ивен там петнадесет дни, преди да може да язди отново. Но с това разказът спира засега да говори за него и се насочва към Мордред, най-малкия брат на монсеньор Говен.