Читать «Роман от XIII в. (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 204

— Няма ли да изпълните молбата ми?

— Със сигурност не — рекъл монсеньор Ивен.

— Тогава сте принуден да се биете, тъй като няма как да стане другояче.

Те веднага се оттеглили назад, за да се нахвърлят едни срещу друг с цялата скорост, на която били способни конете им. Рицарят ударил монсеньор Ивен толкова жестоко, че разцепил и счупил щита му, но ризницата била здрава и нито една бримка не се отронила. Копието му, мощно размахвано, се пръснало на парчета. Монсеньор Ивен, който държал своето ниско, му нанесъл такъв удар по средата на щита и ризницата, че го пронизал от лявата му страна. Вложил в атаката цялата си физическа сила и хвърлил своя противник на земята. Сетне издърпал все още непокътнатото си копие, хванал коня за юздите и го поверил на девойката, дошла с него:

— Дръжте, госпожице — рекъл й той. — Изпълних ли обещанието си към вас?

— Да, сеньор.

— Добре тогава, Бог да е с вас.

И той се отдалечил веднага, като оставил девойката от шатрата съкрушена заради пострадалия си приятел, за когото мислела, че е ранен смъртоносно.

Монсеньор Ивен продължил пътя си и яздил до часа за вечернята. Тогава се озовал извън гората, в която яздел от сутринта. На излизане от нея срещнал силно скърбяща девойка. Монсеньор Ивен я поздравил и я попитал защо плаче.

— За Бога, сеньор — отвърнала тя, — заради голямата мъка, която изпитвам. Моят приятел ми беше поверил да пазя най-красивия ястреб. Той държеше безкрайно на него и аз тъкмо го водех към нашия дом съвсем наблизо. Докато минавах пред една уелска шатра, оттам излезе някакъв рицар и ми го отне. А моят приятел ще ме убие, толкова обичаше тази птица. Сигурна съм в това, защото по-скоро ще повярва, че съм направила дар на рицаря, отколкото че ми го е взел. Това е причината за сълзите, които ме виждате да проливам.

— Госпожице — заявил монсеньор Ивен, — сега спрете да плачете, завийте обратно и ми покажете човека, който ви е отнел птицата. Обещавам да ви я върна, освен ако не изпадна в състояние, в което да не мога да помогна на когото и да било, на себе си или на друг.

— Ах, сеньор — рекла девойката, — Господ да ви благослови!

Младата дама веднага свила обратно, като повела монсеньор Ивен по пътя, откъдето била дошла. Стигнали до долината. Тя му показала шатрата, малко встрани от пътя вляво, откъдето бил излязъл рицарят, от когото се оплаквала.

— Приближете се — казал й монсеньор Ивен — и ако видите вашия ястреб, вземете го. Не позволявайте на никого да ви попречи. Аз ви давам честната си дума, че ще ви помогна, както мога, за да го предпазя от всички, които поискат да ви го отнемат. Ако ястребът не е вътре, посочете ми рицаря, който ви го е взел, и ще го принудя да изкупи грешката си, както вие пожелаете.

— Сеньор, Господ да ви поживи, но бих предпочела да ми го върне с мир, а не насила.

— Бога ми — отвърнал монсеньор Ивен, — само ако не успея да го извоювам по мирен път, ще прибягна до сила.

Ето че стигнали до шатрата. Монсеньор Ивен влязъл първи, а девойката след него. Без да поздрави тези, които били вътре, той заявил на достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички: