Читать «Убийства в Манхам» онлайн - страница 4

Говорът им още веднъж ми напомни, че вече не съм в Лондон. Извивките в гласните звучаха странно в ушите на гражданин. Благодарих им, но те вече се бяха върнали към работата си. Тръгнах нагоре по уличката, шумът на дъжда се усили, капките се стичаха през надвисналите клони. След малко стигнах до голяма порта, която водеше към тясна алея за коли. На портата имаше закачен надпис „Банк Хаус“. Под него на месингова табелка се четеше „Д-р Х. Мейтланд“. От двете страни на алеята растяха тисове. Пътят плавно се изкачваше нагоре през добре поддържани градини, а след това се спусна надолу към двора на внушителна къща от времето на крал Джордж. Изстъргах калта от обувките си в старата желязна стъргалка отстрани на вратата, после повдигнах тежкото чукче и ударих силно. Тъкмо щях да почукам още веднъж и вратата се отвори.

Пълна сивокоса жена на средна възраст с безупречна прическа стоеше пред мен.

— Кажете?

— Търся доктор Мейтланд.

— Кабинетът е затворен. Съжалявам, но сега докторът не прави посещения по домовете — каза намръщено.

— Но… Мисля, че той ме очаква.

Тя не отговори. Осъзнах колко окаян трябва да съм изглеждал, след като цял час бях вървял под дъжда.

— Идвам за работата — продължих. — Аз съм Дейвид Хънтър.

— О, извинявайте! — Лицето й светна. — Не се сетих. Помислих си, че… Моля, заповядайте.

Тя се отдръпна и ми направи път да вляза.

— Целият сте вир-вода. Отдалече ли идвате?

— От гарата.

— От гарата? Но това са няколко километра! — Докато говореше, тя ми помагаше да сваля палтото си. — Защо не се обадихте да ни кажете кога пристига влакът? Можехме да изпратим някого да ви посрещне.

Не отговорих. Истината е, че въобще не се бях сетил за това.

— Заповядайте, влезте в салона. Огънят е запален. Не, оставете куфара си тук — каза тя и закачи палтото ми.

Усмихна се. За първи път забелязах напрежението по лицето й. Това, което преди бях приел като скованост, беше просто умора.

— Никой няма да го открадне — продължи тя.

Въведе ме в голяма стая с дървена ламперия. Пред огъня, в който горяха няколко пъна, имаше старо кожено канапе. Килимът беше персийски, вехт, но все още красив. Дъските на пода бяха полирани до червеникавокафяво. Стаята приятно миришеше на бор и пушек.

— Заповядайте, седнете. Ще кажа на доктор Мейтланд, че сте тук. Да ви предложа ли чаша чай?

Още един знак, че вече не съм в града. Там биха ми предложили кафе. Благодарих й. Когато тя излезе, се загледах в огъня. След студа навън от топлината ми се доспа. През френските прозорци се виждаше, че навън е станало съвсем тъмно. Дъждът потропваше по стъклото. Канапето беше меко и удобно. Усетих, че клепачите ми натежават. Изправих се бързо, почти изплашено, когато главата ми започна да клюма. Изведнъж се почувствах изтощен, физически и емоционално изчерпан. Но страхът от съня беше по-силен от всичко.

Когато жената се върна, все още стоях пред огъня.

— Моля, елате с мен. Доктор Мейтланд е в кабинета си.

Последвах я през салона, обувките ми проскърцваха по дъските. Стигнахме до най-отдалечената врата. Тя леко почука и свойски я отвори, без да изчака отговор. Усмихна ми се отново и ме пусна да вляза.