Читать «Убийства в Манхам» онлайн - страница 6

Замълча и поднесе клечката кибрит към лулата си.

— И така — продължи той, подръпвайки от нея, — за вас това ще е голяма промяна, след като сте работили в университет, нали така? Тук определено не е Лондон.

Той ме изгледа над лулата си. Чаках да започне да ме разпитва за предишната ми работа, но не го направи.

— Ако в последния момент у вас са се появили някакви съмнения, моля споделете ги сега.

— Никакви! — отвърнах.

— Така трябва да бъде — кимна той доволно. — Засега ще отседнете тук. Ще помоля Джанис да ви покаже стаята ви. Ще поговорим повече на вечеря. Ще започнете работа утре. Кабинетът отваря в девет.

— Може ли да ви попитам нещо?

Той вдигна вежди и зачака.

— Защо ме наехте?

Това ме тревожеше. Не до такава степен, че да отхвърля предложението за работа, но все пак ме глождеше.

— Изглеждахте подходящ. С добра квалификация, чудесни отзиви и сте готов да дойдете да работите тук, в тази пустош, за мизерната заплата, която предлагам.

— Очаквах, че първо ще ме извикате за интервю.

Той махна с ръката си, с която държеше лулата, и целият потъна в дим.

— Интервютата отнемат време. Търсех човек, който може да започне веднага. Освен това вярвам на преценката си.

В гласа му звучеше сигурност, която ми подейства успокоително. Много по-късно, когато вече нямаше съмнение дали ще остана на работа, той през смях ми призна, докато си пиехме малцовото уиски, че съм бил единственият кандидат.

Но в онзи момент не ми мина през ум, че това е правилният отговор.

— Казах ви, че нямам много опит като общопрактикуващ лекар. Как може да сте сигурен, че ще се справя?

— А вие ще се справите ли?

Отне ми време да отговоря. Всъщност за първи път се замислих по въпроса. Бях пристигнал тук, без много да разсъждавам. За мен това беше бягство от обстоятелства и хора, чието присъствие ми причиняваше болка. Отново се замислих как ли изглеждам. Пристигнал ден по-рано, и то вир-вода. Дори не се е сетил да се скрие от дъжда.

— Ще се справя — отвърнах аз.

— Ами добре тогава — макар че отговори рязко, в гласа му се долавяше смях. — Освен това работата е временна. И ще ви наглеждам.

Натисна някакво копче на бюрото си. Някъде далече в къщата прозвуча звънец.

— Ако пациентите ни позволят, обикновено вечеряме около осем. Може да си починете до тогава. Донесохте ли багажа със себе си, или ще пристигне по-късно?

— Донесох го със себе си. Оставих го при съпругата ви.

Той ме погледна стреснато, след това се усмихна малко смутено.

— Джанис се грижи за къщата. Аз съм вдовец.

Усетих, че в стаята е станало задушно. Кимнах.

— Аз също.

Така станах лекар в Манхам. Сега, три години по-късно, бях един от първите, който разбра какво са намерили братята Йейтс във Фарнам Ууд. Разбира се, никой не знаеше чий е трупът, поне в онзи момент. Като се има предвид състоянието му, момчетата не можеха да кажат дори дали е на мъж или на жена. Когато се озоваха в познатата обстановка на дома си, те дори не бяха сигурни дали тялото е било голо или облечено. В един момент Сам неочаквано каза, че е имало крила, после се почувства несигурен и замълча, а Нийл гледаше безучастно. Каквото и да бяха видели, то толкова ги бе изумило, че не знаеха с какво да го сравнят и сега паметта им отказваше да го възстанови. Бяха сигурни само, че е труп на човек. Описанието на огромното количество ларви подсказваше, че по тялото е имало рани, но ми беше ясно колко лесно може да се заблуди човек при вида на смъртта. Нямах причина да предполагам нещо по-лошо.