Читать «Убийства в Манхам» онлайн - страница 3

Вече се смрачаваше, когато най-после стигнах до селото. Една-две коли ме задминаха по пътя, но не спряха. Като изключим тях, първите признаци на живот бяха няколко отдалечени една от друга ферми. В здрача точно срещу мен забелязах кулата на черквата, самотна насред полето. Появи се тротоар, тесен и хлъзгав от дъжда, но все пак по-удобен от пътеката край живия плет, по която вървях от гарата. След още един завой на пътя видях селото. То оставаше скрито до момента, в който влезеш в него.

Не приличаше на пейзаж от пощенска картичка. Не отговаряше и на представата ми за типично английско селце — беше твърде разпръснато и занемарено. В покрайнините имаше къщи отпреди войната, които отстъпваха на каменни къщи със стени, облицовани с парчета кремък. Колкото по-навътре навлизах в селото, толкова по-стари ставаха сградите. С всяка стъпка се връщах назад в историята. Блеснали от дъжда, къщите се гушеха една в друга, а безжизнените им прозорци ме гледаха с неприкрито подозрение.

След малко покрай пътя се заредиха магазини, които не работеха, а редиците къщи зад тях се губеха във вечерния здрач. Минах покрай училище, после покрай кръчма и стигнах до зелена площ насред селото, която бе обсипана с нарциси. Жълтите им фунийки се поклащаха в дъжда и бяха в странен контраст със заобикалящия ги червеникавокафяв пейзаж. Огромен кестен беше разперил голите си черни клони над тях. Зад него, обградена от полегналия, покрит с мъх зид на гробището, беше старата норманска черква, чиято кула бях видял от пътя. Също както и при старите къщи, нейните стени бяха покрити с кремък — твърдите камъни с големината на юмрук бяха устояли на стихиите. Мекият хоросан около тях се беше оронил под въздействието на времето и годините. Вратите и прозорците на черквата вече бяха започнали да се изкривяват, защото земята, върху която стоеше от векове, се движеше.

Спрях. Забелязах още къщи нататък по пътя. Очевидно нямаше какво друго да се види в Манхам. Някои прозорци светеха и това бяха единствените признаци на живот. Стоях на дъжда и не знаех накъде да тръгна. Тогава чух шум и видях двама градинари да работят в гробището. Те почистваха с гребла тревата около старите камъни, без да обръщат внимание на дъжда и здрача. Приближих се към тях. Те продължаваха да работят, без да вдигат поглед.

— Ще ми кажете ли къде е кабинетът на лекаря? — попитах, докато дъждът се стичаше по лицето ми.

Двамата спряха и ме огледаха внимателно. Въпреки разликата във възрастта им те толкова много си приличаха, че сигурно бяха дядо и внук. И двете лица бяха спокойни и безизразни, а сините като метличина очи ме гледаха ведро. По-възрастният посочи тясна уличка с дървета от другата страна на зелената площ.

— Право напред.