Читать «Състезанието» онлайн - страница 7

Вече ясно се виждаше пасбището. Пълно с крави и насечено от огради, то не предлагаше място за безопасно приземяване. Ето я и къщата, пищно дървено имение, а зад нея — наклонената окосена ливада, от която излетя. Ала първо трябва да премине над къщата, а губеше височина много бързо. Проправи си рисковано път покрай комините, прелетя съвсем ниско над покрива и после завъртя руля напречно на вятъра, като внимаваше да не предизвика завъртане.

На около три метра над тревата осъзна, че се движи твърде бързо. Между крилете се понесе въздух, а земята сякаш я придържаше над себе си. Бипланът отказваше да се приземи. Пред нея бързо се приближаваше стена от дървета.

Бензинът, попил в аеролака, се запали.

Бипланът й оставяше огнена диря, а Джозефина не можеше да помръдне крилете, за да се приземи. Тя посегна назад и дръпна компресорния кабел. Клапата се затвори и витлата спряха. Блъснаха се във въздушното съпротивление като два юмрука и колелата на машината се удариха в тревата.

Горящият биплан се плъзна петдесетина метра напред. Докато забавяше ход, огънят върху него се разпростря по ливадата. Джозефина усети пламъците отзад върху шлема си и скочи. Падна и се хвърли по корем, за да позволи на машината да продължи покрай нея, после скочи на крака и се затича по-далеч от горящата машина.

Икономът на имението дотича паникьосан. Следваха го градинарят, готвачът и охраната на Хари.

— Госпожо Фрост! Добре ли сте?

Джозефина не можеше да откъсне очи от стълба пламъци и дим. Прекрасната машина на Марко гореше като погребална клада. Горкият Марко! Хладнокръвието, което й бе помогнало да оцелее, чезнеше бързо и устните й затрепериха. Самолетът сякаш гореше под вода. Тя осъзна, че се тресе и плаче. Не знаеше дали плаче за Марко, или за себе си.

— Госпожо Фрост! — повтори икономът. — Добре ли сте?

Досега не бе стигала дотам — почти да загине в самолет.

Опита се да извади кърпичката от ръкава си. Не успя.

Трябваше да махне ръкавицата. Когато го стори, видя, че кожата й е смъртнобледа, като че ли кръвта й бе изтекла. Всичко беше различно. Сега знаеше какво е страх.

— Госпожо Фрост?

Всички я гледаха втренчено. Сякаш бе загинала в катастрофата и пред тях стоеше дух.

— Добре съм.

— Мога ли с нещо да ви помогна, госпожо Фрост?

Умът й буксуваше. Трябва да направи нещо.

Притисна кърпичката към лицето си. Хиляди мъже и жени се бяха научили да летят, след като Уилбър Райт спечели купата „Мишлен“ във Франция, най-голямото летателно отличие — и до този момент Джозефина Джоузеф Фрост никога не се бе съмнявала, че може да лети поне толкова бързо и далеч, колкото и най-добрите от тях. Сега щеше да събира смелост всеки път, когато се качва на самолет. Е, пак бе по-добре от това да седи само на земята.

Тя избърса сълзите и издуха носа си.

— Да — каза тя. — Отиди до града, моля те, и кажи на офицер Ходж, че господин Фрост току-що застреля господин Челере.