Читать «Състезанието» онлайн - страница 8

Икономът запелтечи:

— К-к-какво?

Тя го погледна студено. Колко можеше да е изненадан, че съпругът й е убил някого? Отново.

— Сигурна ли сте, госпожо Фрост?

— Дали съм сигурна? Да, видях го със собствените си очи.

Колебанието по лицето на иконома зловещо й припомни, че Хари плаща заплатата му, че плаща за всичко и госпожа Фрост сега не може да разчита на никого, освен на себе си.

Охраната му не изглеждаше изненадана. Унилите им физиономии казваха „Отиде ни прехраната“.

Икономът очевидно също вече преодоляваше шока, питайки я, сякаш току-що си е поръчала студен чай:

— Нещо друго, госпожо Фрост?

— Направете каквото ви помолих — рече тя, докато наблюдаваше огъня. Гласът й потреперваше. — Кажи на полицията, че съпругът ми уби господин Челере.

— Да, госпожо — отвърна икономът с равен тон.

Джозефина обърна гръб на огъня. При все това, нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да знае, че в този миг очите й са пълни със страх. Сама и уязвима. Марко Челере е мъртъв, а съпругът й е луд убиец. Няма към кого да се обърне. После в главата й се оформи спасителна мисъл — Престън Уайтуей.

Да, той ще я защити.

— Още нещо — добави тя, докато икономът се отдалечаваше. — Изпрати телеграма на господин Престън Уайтуей от „Сан Франциско Инкуайър“, че ще го посетя следващата седмица.

2.

Айзък Бел, главен следовател в детективска агенция „Ван Дорн“, се носеше с рев по улица „Маркет“ в Сан Франциско в червен като пожарникарска кола състезателен автомобил „Локомобил“ с широк ауспух за максимална мощност. Бел бе висок мъж на тридесет години с гъсти златисти мустаци, на цвят точно като старателно сресаната му коса. Белият му костюм бе безупречен, елегантно допълнен от шапка с широка периферия. Тялото му бе стройно и жилаво като конопена връв.

Докато караше, току-що старателно лъснатите му ботуши почти не докосваха педала на спирачките, печално известен с неефективността си аксесоар на локомобилите. Дългите му ръце и пръсти прескачаха ловко между газта и смяната на скоростите. Очите му, обикновено тъмновиолетови, сега черни, гледаха съсредоточено изпод вежди. Въпреки непоколебимото изражение и стиснатата челюст, на лицето му цъфтеше усмивка на неподправено удоволствие, докато караше бясно, изпреварвайки трамваи, камиони, карети, мотоциклети и по-бавни автомобили.

На пътническата седалка, тапицирана с червена кожа, седеше шефът на Бел, Джоузеф ван Дорн.

Основателят на детективската агенция с дейност в цялата страна бе едър и червено мустакат и бе известен като бич за престъпниците по целия континент. Той обаче пребледня, когато Бел насочи колата към смаляващото се място между един камион за въглища и един „Буик“, пренасящ метални туби керосин и нафта.

— Всъщност ще пристигнем навреме — отбеляза Ван Дорн. — Даже ще подраним малко.

Айзък Бел като че ли не го чу.

С облекчение Ван Дорн видя целта им да се извисява над околните здания — дванадесететажната сграда на „Сан Франциско Инкуайър“ на Престън Уайтуей, главен офис на вестникарската му империя.

— Гледай, гледай! — надвика двигателя Ван Дорн.