Читать «Състезанието» онлайн - страница 167

Бел не можеше да предположи за какво му бяха щипците за лед.

Останалото обаче беше ясно. Уайтуей беше отказал да му позволи да демонстрира, че машината му може да спечели състезанието, дори без Джозефина. Челере нямаше как да докаже на италианската армия, че самолетът му може да е бойна машина — освен по начина, който беше избрал.

Стоте килограма динамит щяха да са категорично и ясно доказателство за това. А колкото до това къде ще пусне бомбата — отговорът не будеше съмнение. Измамник като Челере беше също толкова далновиден агитатор, колкото и Престън Уайтуей.

И двамата имаха добри инстинкти как могат да се сдобият с най-голяма публичност. Много малко сгради в Сан Франциско бяха високи, колкото тази на „Сан Франциско инкуайърър“, и нито една не бе по-известна. Ако я унищожи самолет, нито един генерал няма вече да се съмнява в смисъла на бойните самолети.

А загине ли Уайтуей в кабинета си на върха на сградата, толкова по-добре: богатата вдовица Джозефина щеше да е свободна. Бел знаеше, че тя никога няма да се върне при него, но Челере все още не го разбираше. Италианецът си мислеше, че може да убие с един куршум два заека — да демонстрира силата на самолета си и да се ожени за богата вдовица.

Времето беше добро за летене. Вятърът беше утихнал. Небето беше чисто, а въздухът — достатъчно хладен, за да не прегрява двигателя, и достатъчно плътен, за да се движи самолетът на пълна мощност. Гномът щеше да му даде скоростта, която му бе нужна, за да настигне Челере. Бел видя края на хълмовете, откъдето железопътната линия продължаваше към Оукланд, след това видя и сините заливи на самия Оукланд, а после и на Сан Франциско, а още не беше настигнал Челере. Италианецът можеше да се е разбил във водата или в горите, където Бел не можеше да го види. Възможно беше. Машините бяха износени.

След това изведнъж със свито сърце детективът видя жълтата точица, която му подсказваше, че Челере пресичаше залива и почти беше стигнал в града. Летеше по-ниско от Бел — или експлозивите му пречеха да набере височина, или нарочно се бе снишил, за да уцели по-лесно целта си. Това даваше на Бел леко преимущество, от което той се възползва, като натисна кормилната ръчка напред и се спусна, за да увеличи скоростта си.

Отпред оукландската фериботна станция се врязваше навътре във водата. Оттам влаковете се качваха на презокеански товарни кораби. Докато прелиташе над цялата дължина на пристана, Бел видя прочутия тъмнозелен личен влак на „Садърн пасифик“ на собственика на железопътната линия, Осгуд Хенеси. Арчи и Лилиан бяха пристигнали, заедно с Даниела Ди Векио.

Бел настигаше Челере, който още не бе достигнал брега. Бел извади пушката от кабината и я монтира на стойката. Едрокалибрените куршуми на ремингтъна би трябвало да наведат Челере по-скоро на мисли за бягство, отколкото за пускане на бомби.

Ала когато Бел фиксира моноплана на италианеца с мощния си бинокъл, се удиви.

Вече знаеше защо Челере е откраднал щипките за лед. Бел беше забравил, че какъвто и да е италианецът, преди всичко той беше изключително умен майстор на инструменти. Нямаше да има нищо тромаво в хвърлянето на динамита, нямаше да го премята от някоя от страните на самолета.