Читать «Време на мъчения» онлайн - страница 204
Джон Коннолли
Той извади ножа си и й показа острието.
— Намери другата — нареди той на Мариус.
— Ами тази?
— Аз ще се погрижа за нея.
— Не бива да я нараняваш.
Татко ни предупреди. Майната му.
— Каза да не я убиваме — поправи го той. — Нищо не е споменавал за нараняване. Ти мисли за другата кучка. Хайде, върви. Не ми трябва публика за това, което смятам да направя.
Одел спря да се бори. Ръката, запушила устата му, беше черна, както и лицето до неговото, а гласът в ухото му казваше да мълчи и че те са на негова страна. Само дето Одел нямаше страна или поне не знаеше да има такава. А и кои бяха „те“? Видя още двама мъже, и двамата въоръжени, които се криеха зад дърветата, и трети, проснат на земята, с вързани зад гърба ръце, с парцал върху устата и парче бодлива тел около врата. Останалата част от бодливата тел беше намотана около нещо като дръжката на метла, превърната в инструмент за контрол — по подобен начин някои жестоки хора биха карали мечка да изпълнява номера. Одел не виждаше добре лицето на човека, но му изглеждаше познат. В едно беше сигурен: този мъж беше от Отреза.
На едно възвишение се появи друг човек, също от Отреза. В дясната си ръка държеше пушка. Вървеше предпазливо по пътеката, като гледаше внимателно в краката си, към гората, дори към клоните над главата си, като че ли това, което търсеше, можеше да се крие там като прилеп или птица.
— Покажи се — каза Мариус. — Колкото по-дълго се криеш, толкова по-зле за теб.
Той се спря, забелязал някаква следа на земята. Приклекна и допря пръсти в прясната кръв. После ги вдигна пред лицето си и я размаза с палец. Беше още топла.
Когато отново погледна нагоре, на пътеката пред него стоеше непознат мъж. Беше дребен и небръснат, с плетена шапка срещу студа. И той, като Мариус, държеше оръжие в ръка.
— Тихо — каза той, — и остави пушката на земята.
Някой по-опитен стрелец от Мариус би се подчинил с ясното съзнание, че е безполезно да се опитва да вдигне оръжие срещу човек, който вече е насочил дулото си към него. Може би дори би съобразил, че е най-добре въобще да не мърда.
Мариус обаче се паникьоса. Опита се да се изправи. Дори не беше сигурен, че възнамерява да използва пушката си. Никога не беше стрелял по човек. Нямаше и да го направи, защото Ейнджъл го уби в мига, в който коленете му се отлепиха от земята.
Лусиъс се беше надвесил над Гейл с разкопчан колан, когато изстрелът проехтя.
— Какво, по дяволите…?
Той бързо се закопча и отстъпи назад. Повика брат си, но не получи отговор. Може би Пейдж се беше опитала да му се изплъзне и той беше стрелял, за да я уплаши.
По средата на склона към пътеката Лусиъс видя чифт маратонки. Едната беше кървава. Погледът му се плъзна нагоре по прилежно изгладените панталони, чистата риза и накрая — към спокойното, усмихнато лице на Пери Лътър.
— Казах ти, че ще се срещнем отново — каза Пери, само че от устата му излезе по-дълбок, басов глас.
