Читать «Време на мъчения» онлайн
Джон Коннолли
Джон Конъли
Време на мъчения
На Дейвид Торанс и Клаудия Еделман
от книжарница „Без алиби“ в Белфаст
I
Алфред Тенисън (1809–1892), „Локсли Хол“
1
Те кръжат и бавно, едва забележимо се спускат надолу в безшумна спирала: ястреби в човешки облик, които следват своя двойно преобразен предводител — изгубен и намерен, човек и птица. Най-млад от всичките и стъписващо стар, устоял на изпитанието и в изпитанието прероден отново. Видял свят отвъд този. Зърнал лицето на нов бог.
Достигнал мир със себе си и готов да поведе война.
Спускат се все по-бързо, спиралата се стеснява. Тримата изглеждат като един с разперените си в хладния есенен въздух плащове. Ни шепот, ни мимолетна сянка, ни сепнато врабче възвестява идването им. Само замръзналият покой на един свят, очакващ да бъде разбит, и съвършеният баланс между живот, който ще бъде спасен, и живот, който може би ще свърши.
Облаците се разделят, пронизани от сноп светлина, който ги улавя в полет, сякаш за миг са привлекли вниманието на задрямало божество, внезапно пробудено от дрънкането на оръжия и сбирането на армии в името на Капитана, на Чакащия зад стъклото, на Бога на осите.
И старото божество ще изправи детето Си срещу тях, а ястребите ще го последват.
Сивия отдавна не мислеше за възможността да го заловят, защото всъщност не съществуваше. Нямаше физическа форма. Обитаваше заедно с друг, деляха една кожа и едва в самия край можеха да се зърнат дълбините на истинската му природа, въпреки че дори тогава предпочиташе да остане скрит в сянката и мрака. Нямаше нищо против причиняването на болка, макар това да бе просто каприз като всеки друг вкус. Всяка смърт беше само начало, което и бе причината толкова дълго да остане незабелязан. Всяка плячка можеше да отнеме години. Физическата болка имаше край, защото рано или късно тялото предаваше душата, но емоционалната агония бе способна на безброй вариации, а най-малката промяна можеше да накара от раната да рукне нов порой от страдание.
В персоната, с която се явяваше на света, Сивия беше обратен хамелеон. Името му бе Роджър Ормсби — дребен, колоритен, предизвикващ всеобща симпатия. Малко над шейсетте, с дяволито чувство за хумор. Косата и брадата му бяха побелели, но старателно оформени. Носеше малкото си шкембе гордо като бъдеща майка, хвалеща се с радостта на натежалия си корем. Харесваше червените тиранти и екстравагантните елеци. Обличаше се в туид през зимата и в лен през лятото. Предпочиташе кремавите и бежовите цветове, но винаги ги подчертаваше с добре подбрани ярки вратовръзки и кърпички. Умееше да свири на пиано и с лекота танцуваше валс и кънтри; вътре в него обаче живееше противно същество, което го управляваше като марионетка, и само опитно око можеше да забележи стерилността, с която претворява любимите си класики върху клавишите, или безрадостната прецизност на движенията му по дансинга.
Ормсби не говореше за политика и религия. Приемаше сериозно само фриволните теми, поради което беше особено ценен като гост на вечеря. Беше щастлив вдовец, дотолкова верен на покойната си съпруга, че да не си позволява повече от флирт с недотам самотните вдовици на Шампейн, Илинойс, но не дотам влюбен в призрака й, че да позволи загубата да помрачи неговия дух или този на околните. Вечно го търсеха за компания за театър, кино, дори и за някоя по-лека опера, а липсата на сексуален подтекст предполагаше спокойно преминаване от една социална ситуация в друга. Беше член на клуба „Приятели на библиотеката“, на природозащитното дружество „Одубон“, редовен слушател на лекции по местна история и щедър, макар и не прекалено, дарител за добри каузи. Вярно, имаше и такива, които не го харесваха — не може да бъдеш любимец на всички, но мнозинството гледаше на тях предимно като на нарочни зложелатели, неспособни да приемат факта, че някой просто иска да дари радост на света.
