Читать «Време на мъчения» онлайн - страница 206

Мобилният му телефон иззвъня. Беше непознат номер.

— Хенкел — каза той.

— Паркър е.

Хенкел отдръпна апарата от ухото си и го обърна към огъня тъкмо навреме, за да се чуе грохотът от срутването на три стаи.

— Чу ли това? Това е звукът от горяща сграда. Къде си, по дяволите? Да знаеш, че си арестуван.

— В дома на Тиона Уотсън съм — отвърна Паркър. — Тя каза, че знаеш къде живее. Тук има две бременни жени, които са били държани в плен и многократно изнасилвани от Отреза.

88

Касандър беше чул изстрелите. Бяха слаби, но вещаеха зло. Беше предупредил синовете си да не нараняват жените. Ако стреляха те, то не беше по бегълките. Изпрати двама мъже на разузнаване. Върнаха се, щом откриха телата. Касандър не проля нито сълза. Нямаше време. Щеше да плаче по-късно, ако оцелееше.

По негова заповед Отрезът започна да се готви за битка. Мъжете и жените се екипираха с пушки и полуавтоматични оръжия. Изкараха на пътищата автомобили, натоварени с чували с цимент и торове — каквото и да, само и само да увеличат масата им. После спукаха гумите им и повредиха двигателите. След като блокират пътищата, повечето жители трябваше да се съберат в Квадрата, откъдето Отрезът щеше да се отбранява.

Те обаче не бяха много: едва около трийсетина възрастни. Отрезът оцеляваше благодарение на репутацията си и живееше на гърба на стара слава. Може би Оберон беше прав и времето му вече изтичаше. Ако беше така, нямаше да гние бавно и протяжно, а да лумне и изгори. И Мъртвия крал щеше да бъде част от това.

Отрезът бе крил Мъртвия крал само два пъти в историята си заради непосредствена заплаха. За тази цел в гората бяха построили специално укритие, но Касандър не възнамеряваше да го използва. Заля с бензин в и около бункера и възнамеряваше да се позиционира там. Щом настъпеше краят, щеше да се залости вътре, да драсне клечката и да загине заедно с Мъртвия крал.

Никълъс, един от синовете на Мика Моркамб, се приближи до него тъкмо когато Касандър изхвърляше последната туба от бензин в гората. Изглеждаше уплашен. Имаше защо: повечето жители на Отреза нямаше да преживеят настъпващата буря.

— Какво има? — попита Касандър.

— Холбъртови са избягали. Лън също.

— Как така?

— Автомобилите им ги няма. Заминали са.

Семейство Холбърт имаше трима синове, най-младият от които беше на седемнайсет. Семейство Лън имаха двама, двайсетина и нещо годишни. Силите на Касандър бяха намалели с почти една трета само с един удар.

— Кой знае за това?

— Засега само аз и Деймън.

Деймън беше по-малкият брат на Никълъс.

Касандър го стисна за дясното рамо.

— Дръж тази информация за себе си, ясно?

— Да.

Никълъс беше преметнал AR-15 през рамо. Беше дребен за възрастта си и пушката изглеждаше прекадено голяма за него.

— Знаеш ли как да използваш това? — попита Касандър.

— Татко ме научи.

— Добре. Когато дойдат, няма да подбират по кого да стрелят. Видя какво направиха в Уейко. Жени, деца — всички загинаха. На властите им е все едно. Трябва да ги удържим колкото можем по-дълго, да ги накараме да преговарят с нас. Не можем да ги оставим просто да нахлуят тук, нали?