Читать «Време на мъчения» онлайн - страница 203

— Виж тук — каза Мариус и посочи храсталаците, в които бяха захвърлени две обувки.

Една от жените вървеше боса. Не че това имаше значение. Бяха по-бавни от тях, със или без обувки. Вече почти ги бяха настигнали.

— Идваме! — изкрещя Лусиъс. — Чувате ли? Идваме!

Той вдигна лице към бавно просветляващото небе и зави.

Одел водеше жените обратно към пътя. По-възрастната, която каза, че името й е Пейдж — по-младата беше Гейл, — му разказа, че Отрезът ги е държал в плен, но са избягали, и момчето нямаше причина да се съмнява в това. Щеше да ги заведе вкъщи, майка му и баба му щяха да знаят какво да правят. Засега вниманието му бе фокусирано върху усилията да намери пътя. Още беше тъмно, въпреки че на изток просветляваше, но Одел имаше добро зрение, а тъй като Пери го беше довел по трудния, неотъпкан път, той успяваше да го разпознае по пречупените клони и стъпканата трева. Внимаваше обичайната пътека да стои отдясно, защото помнеше, че на идване беше отляво. Опита се да обясни на жените колко важно е да вървят точно по стъпките му, защото наоколо имаше капани, поставени от Отреза, но не беше сигурен дали го разбират. Те постоянно ускоряваха крачка и дори се опитаха да ходят наравно с него, при което той ги предупреди да не го правят. Беше им трудно. Нозете на Пейдж бяха целите нарязани и въпреки че Одел не беше сигурен и се срамуваше да попита, струваше му се, че изпод роклята й тече кръв.

Зад гърба им се чу мъжки глас, последван от вой.

— Трябва да побързаме! — каза Пейдж, а Одел видя как по лицето на Гейл преминава особено изражение. Беше като вълна по плажа, която заличава всички следи от хората — думи в пясъка, стъпки и замъци, — и оставя след себе си само празнота.

Тя пусна ръката на Пейдж и стъпи вдясно, но се подхлъзна на влажните листа и калта и пропадна няколко стъпки надолу. Опита се да се изкатери обратно, а Одел протегна ръка да й помогне, но се чу щракване, Гейл изпищя от болка и изгуби равновесие. Одел зърна тънка сребриста нишка, увита около левия й крак, точно над глезена. Гейл се опита да стане, но жицата, проблясваща между листата, се опъна, вързана за ствола на едно дърво.

Одел се обърна към Пейдж, но нея я нямаше, а в следващия миг една ръка запуши устата му и той също се озова във въздуха.

87

Първи я намери Лусиъс, следван от Мариус. Гейл седеше в купчина мокри листа и дращеше с нокти по жицата, увита около крака й. Вдигна очи към него, без да спира да дере собствения си крак, да разкъсва кожата и плътта си. Лусиъс си помисли, че ако я остави така, може да се опита да прегризе крака си като вълк в капан.