Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 9
Брандън Сандърсън
Уаксилий кимна уморено и се изправи на изтръпналите си от дългото коленичене крака. Помъкна се с тежки стъпки към вратата, но спря за момент, преди да излезе.
— Телингдуор?
— Да, Асинтю?
— Било ли е извършвано някога тежко престъпление в Селото?
Ниският мъж замръзна на място и стисна килимчетата малко по-силно.
— Какво те наведе на този въпрос?
— Просто любопитство.
— Няма защо да се безпокоиш. Случи се преди много време.
—
Телингдуор събра останалите килимчета по-набързо. Ако беше някой друг, вероятно би отбягнал въпроса, но Телингдуор беше един от най-прямите хора, които Уаксилий познаваше. Класическа териска добродетел — в неговите очи, да избегнеш да отговориш на въпрос беше също толкова лошо, колкото да излъжеш.
— Не се изненадвам, че мълвата за това продължава да се носи от уста на уста — каза Телингдуор. — Петнадесет години не са достатъчни да измият кръвта от тогава, предполагам. Но слуховете са лъжовни. Бе убит само един човек. Една жена. От съпруга си. И двамата бяха терисци.
Той се поколеба, после добави:
— Познавах ги.
— Как я е убил?
— Трябва ли да знаеш?
— Ами, слуховете…
Телингдуор въздъхна.
— Револвер. Оръжие от отвън. Не знаем от кого го е взел — каза той и остави килимчетата на купчината в единия ъгъл на стаята. — Предполагам, че няма защо да се изненадваме. Хората са едни и същи навсякъде, Асинтю. Трябва да го запомниш. Не се мисли за по-добър от останалите, само задето носиш робата.
Естествено, на Телингдуор винаги можеше да се разчита да превърне всеки разговор в урок. Уаксилий му кимна и излезе тихо в нощта. Небето отгоре тътнеше и предвещаваше дъжд, но мъгла все още нямаше.
„Хората са едни и същи навсякъде, Асинтю“… Какъв тогава беше смисълът на всичко, на което ги учеха тук? Ако то не беше способно да възпре хората да се държат като чудовища?
Стигна до общежитието на момчетата, което вече бе притихнало. Вечерният час тъкмо бе настъпил, и Уаксилий трябваше да сведе глава пред управителя на общежитието и да се извини, преди да побърза надолу по коридора към стаята си на приземния етаж. Баща му беше настоял да му дадат отделна стая заради благородното му потекло. Единствената полза от това беше, че така се беше разграничил от останалите още повече.
Той захвърли робата си и отвори гардероба. Вътре висяха старите му дрехи. Дъждът започна да барабани по прозореца, докато той си навличаше чифт панталони и риза с копчета, които намираше за доста по-удобни от робата. Подряза фитила на газовата си лампа, седна на тясното легло и отвори една книга, за да почете преди лягане.
От небето отвън се носеше глухото ръмжене на гръмотевиците, като от гладен стомах. Уаксилий се опита да почете няколко минути, след което захвърли книгата — при което почти събори лампата, — и скочи на крака. Отиде до прозореца и се загледа във вадичките вода, които се стичаха по стъклото. Капките се стичаха на ручейчета тук-там заради гъстите листа на дърветата. Уаксилий се пресегна и угаси лампата.
Втренчи се в дъжда навън, докато мислите се прехвърляха в ума му. Скоро трябваше да вземе решение. Споразумението между баба му и родителите му повеляваше, че Уаксилий ще прекара една година в Селото, а от нея вече оставаше едва месец. След това зависеше от него да избере дали ще остане, или ще си тръгне.
