Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 8

„Два свята“, помисли си той моментално, „но нито един дом.“

— Но трябва да се вслушаш в онова, на което те учат — продължи баба му. — Обеща ми, че ще се подчиняваш на правилата ни, докато си тук.

— Опитвам се.

— Зная. Телингдуор и останалите ти наставници ми докладват хубави неща за теб. Казват, че усвояваш материала по-добре от всеки друг — сякаш си живял тук, откакто си се родил! Гордея се с усилията ти.

— Останалите деца не ме приемат. Опитах се да правя, както каза ти — да бъда повече терисец от всички, да им докажа потеклото си. Но децата… никога няма да бъда един от тях, бабо.

— „Никога“ е дума, която младежите често използват — отговори баба му, като отпи от чая, — но рядко разбират. Остави се на правилата да те водят. В тях ще намериш покой. Ако някой негодува срещу жарта и отдадеността ти, остави го да негодува. Медитацията ще им помогне постепенно да се помирят с тези си чувства.

— Би ли… заповядала на някои от останалите да се сприятелят с мен, може би? — не се сдържа да не попита той, засрамен от слабостта, която звучеше в думите му. — Както направи за Форч?

— Ще видя — отговори баба му. — А сега върви. Няма да докладвам за това ти провинение, Асинтю, но те моля да ми обещаеш, че ще се отърсиш от тази мания по случилото се с Форч и ще оставиш раздаването на справедливост на Синода.

Уаксилий понечи да стане, но кракът му се подхлъзна на нещо. Куршумът.

— Асинтю? — рече въпросително баба му.

Той стисна куршума в юмрук, докато се изправяше, и побърза да излезе.

* * *

— Металът е твоят живот — каза Телингдуор, застанал пред останалите в колибата. Тъкмо навлизаше в последната част на вечерната сказка.

Уаксилий бе коленичил в медитационна поза, заслушан в думите му. Редиците спокойни терисци около него също бяха свели глави в благоговение и славеха Съхранението, древния бог на тяхната вяра.

— Металът е твоята душа — продължаваше Телингдуор.

Толкова много неща в този тих свят бяха съвършени. Защо Уаксилий понякога се чувстваше така, сякаш го омърсяваше със самото си присъствие? Сякаш останалите бяха част от едно голямо, бяло платно, а той беше петното в единия му ъгъл?

— Ти ни съхраняваш — каза Телингдуор, — и така, ние ставаме твои.

„Куршум“, помисли си Уаксилий, който продължаваше да стиска парченцето метал в юмрук. „Защо остави куршум като напомняне? Какво означава?“ Изглеждаше му доста странен символ.

Молитвата приключи и младежите, децата и възрастните се изправиха и протегнаха вкупом. Някои размениха по няколко приветливи думи, но всеки момент щеше да настъпи вечерният час, което означаваше, че по-малките трябваше да се разотиват по домовете — или, в случая на Уаксилий, общежитията. Той, обаче, остана коленичил.

Телингдуор започна да прибира килимчетата, които молещите се подлагаха под коленете си. Главата му бе, както винаги, напълно обръсната; робата му беше обагрена в яркожълти и оранжеви оттенъци. Когато забеляза, че Уаксилий не си е тръгнал заедно с останалите, той спря, хванал купчината килимчета в ръце.

— Асинтю? Добре ли си?