Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 10

Какво го очакваше навън? Бели покривки, превзети хора с носови гласове и политика.

Какво го очакваше тук? Тихи стаи, медитация и скука.

Живот, който ненавиждаше, или живот на убийствена монотонност. Ден след ден… и…

Това сред дърветата човешки силует ли беше?

Уаксилий се оживи и притисна лице към хладното стъкло. Наистина имаше някого — сенчеста фигура си проправяше път през гората, прегърбена и понесла чувал през рамо. Форч хвърли поглед към общежитието, но после продължи нататък в нощта.

Значи се бяха върнали. И то по-бързо, отколкото беше очаквал. Какъв план бе измислила Телсин, за да проникнат в общежитията? Да се промъкнат през някой прозорец, а после да кажат, че са се върнали преди вечерния час и управителят просто не ги е видял?

Уаксилий зачака, като се чудеше дали няма да види и трите момичета, но не ги забеляза. Беше само Форч, който вече беше изчезнал сред сенките. Къде отиваше?

„Още един палеж“, отговори си моментално. Но той не би го направил в този дъжд, нали?

Уаксилий хвърли поглед на часовника, който тиктакаше тихо на стената. Беше изминал един час след настъпването на вечерния час. Не беше усетил, че е прекарал толкова дълго, загледан в дъжда.

„Форч не е мой проблем“, каза си твърдо. После се приближи обратно към леглото, за да си легне, но вместо това, скоро вече обикаляше стаята с неспокойни стъпки. Вслушваше се в дъжда, разтревожен, неспособен да накара тялото си да спре да се движи.

Вечерният час…

„Остави се на правилата да те водят. В тях ще намериш покой.“

Спря до прозореца. После го отвори и изскочи навън. Босите му крака потънаха в мократа, сякаш гумена почва. Запроправя си път напред сред поточетата вода, които капеха по главата му от време на време и се стичаха надолу по гърба на ризата му. Накъде беше тръгнал Форч?

Осланяйки се на най-доброто си предположение, той пое между огромните дървета, които го заобикаляха като монолити с отсечени тук-таме клони, а шумоленето на дъжда и ромоленето на поточетата вода заглушаваха всички останали звуци. Отпечатък от ботуш близо до един от дънерите му подсказа, че е на прав път, но му се беше наложило да се наведе, за да го види. Поквара! Започваше да става твърде тъмно.

Накъде сега? Озърна се наоколо. „Там“, помисли си. „Към складовата колиба.“ Едно старо и вече необитавано общежитие, където терисците държаха излишните мебели и килими. Идеална мишена за палеж, нали? Вътре имаше предостатъчно запалими предмети, а и никой не би го очаквал в този дъжд.

„Но баба говори с него“, помисли си Уаксилий, докато продължаваше да се препъва напред през дъжда с изстинали крака и да разритва настрани шумата и мъха. „Ще знаят, че е бил той.“ Не му ли пукаше за това? Нима се опитваше да си навлече наказание?

Уаксилий пристъпи до старото общежитие — триетажен, масивен блок тъмнина сред вече здрачната нощ, от чиито корнизи се стичаха потоци вода. Уаксилий опита вратата, и тя, разбира се, се оказа отворена — това, все пак, бе Селото. Промъкна се тихо вътре.