Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 29

Уакс не влезе. Вместо това постоя на стълбите за момент, след което се обърна и седна на едно от стъпалата. Затвори очи и остави ума си да свикне със случилото се.

Умееше да прикрива белезите си добре. Бяха го прострелвали вече десетина пъти и някои от раните бяха доста сериозни. Докато беше в Дивите земи, се научи да се изправя и да продължава напред, независимо какво е преживял.

Същевременно, обаче, му се струваше, че нещата тогава са били по-прости. Не винаги лесни, но прости. А някои белези продължаваха да го болят. И сякаш се влошаваха с времето.

Надигна се с тих стон на схванатите си крака и продължи нагоре по стълбището. Никой не му отвори вратата, нито пък предложи да вземе палтото му, когато влезе. Държеше ограничен брой прислужници в имението — само тези, които считаше за необходими. Ако бяха прекалено много, щяха да се суетят наоколо и да се тревожат всеки път, когато той свършеше нещо сам. Сякаш мисълта, че е способен да го направи, ги караше да се чувстват излишни.

Уакс се намръщи, извади Възмездие от кобура и го вдигна до главата си. Не можеше да определи какво точно го е накарало да застане нащрек. Звук от стъпки на горния етаж, въпреки че бе освободил прислугата до утре. Чаша, оставена на ниската масичка встрани, на чието дъно бяха останали глътка-две вино.

Извади малко шишенце от колана си и глътна съдържанието: стоманени стружки в уиски. Металът се разгоря в стомаха му с познатата вълна от топлина, а сините аломантични линии се стрелнаха през въздуха наоколо. Движеха се заедно с него, докато той се промъкваше напред, сякаш беше завързал за себе си хиляди тънки нишки.

Подскочи, Тласна се от металните инкрустации на мраморния под и полетя нагоре покрай стълбите към балкона на втория етаж, от който се разкриваше гледка към просторното фоайе. Прехвърли се с лекота през парапета и се приземи с оръжието в ръка, готов за стрелба. Вратата към кабинета му помръдна леко, след което се открехна.

Уакс се прокрадна напред на пръсти.

— Един момент, аз… — мъжът в светлокафявия костюм замръзна на място, когато усети дулото да се опира в слепоочието му.

— Ти — каза Уакс.

— Този череп си го харесвам особено много — отбеляза кандрата. — От шестнадесети век, предзеленинната ера. Принадлежал е на търговец на метали от Урто, чийто гроб е бил преместен и защитен като страничен ефект от построението на света на Хармония. Антика, може да се каже. Ако пробиеш дупка в него, ще се почувствам наистина разочарован.

— Казах ти, че не съм заинтересован — изръмжа Уакс.

— Да. Приех отказа ти доста тежко, лорд Ладриан.

— Защо тогава си тук?

— Защото бях поканен — отговори кандрата, пресегна се, хвана дулото на пистолета с два пръста и го бутна леко настрани. — Нуждаем се от място, където да можем да разговаряме. Твоят сътрудник предложи имението с оглед на факта, че доколкото разбирам, прислугата е отпратена засега.

— Моят сътрудник? — попита той, но в същия миг от горния етаж долетя смях. — Уейн.