Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 253

Вдигна пръст в знак за сбогом към Лорд-Владетеля и изтича след Мараси.

— На Арадел и Сената никак няма да им допадне тази сделка — отбеляза, когато я настигна. — Особено онази част, според която трябва да се откажем от Оковите.

— Знам — каза Мараси.

— Нямам нищо против — стига да имам възможността да му обясня, че идеята не е била моя.

Тя го стрелна с поглед.

— Не изглеждаш особено съкрушен от факта, че се лишаваш от Оковите.

— Не съм — призна той. — Честно казано, те ме тревожеха. Запасите им са вече почти изцедени, но вероятно бихме могли да ги презаредим. Мощта, която дават на носителя, обаче, е нещо…

— … великолепно и смазващо едновременно? — довърши вместо него Мараси. — Опасни заради онова, което би могло да се случи, ако попаднат в грешните ръце, и все пак някак още по-опасни в твоите собствени?

— Да.

В този миг, брулени от вятъра, те споделиха нещо. Нещо, до което се бяха докоснали, и което — надяваха се — щеше да остане известно само на тях.

Обърнаха се едновременно, без да кажат и дума, и потърсиха с очи малкото корабче. Джордис щеше да пожелае да го върне обратно на кораба, но преди това Уакс трябваше да види един труп. Не обвиняваше Уейн за онова, което беше направил с Телсин. Да, да я отведат в Елъндел за справедлив процес — и разпит — щеше да бъде по-добре. И да, беше осъзнал, че предпочита той да беше натиснал спусъка. Хармония се беше оказал прав за това.

Но, така или иначе, вече се бяха погрижили за Телсин. Това означаваше…

Кръв по снега.

Нито следа от корабчето.

И още по-важно — нито следа от труп.

Мараси замръзна на място, докато крачеха, но Уакс продължи и се приближи към празния участък на заснежената земя. Беше им се изплъзнала отново. Установи, че не е изненадан — но пък беше впечатлен. Беше успяла да излети с корабчето и да избяга с него посред хаоса на битката.

„Уейн трябваше да се досети, че е могла да се излекува“, помисли си Уакс и коленичи да огледа по-добре зловещата пътека на капките кръв, които сякаш очертаваха тяло върху снега.

— Значи още не сме приключили — обади се Мараси.

Уакс прокара пръсти по вече замръзналите кървави пръски. Беше прекарал последните осемнадесет месеца в опити да спаси тази жена. А когато най-сетне беше успял, тя го беше убила.

— Не сме приключили — отговори. — Но в известен смисъл, така е по-добре.

— Защото сестра ти не е мъртва?

Той се обърна към Мараси. Струваше му се, че въпреки дългите часове, прекарани на това ледовито място, студът едва сега е успял да проникне в него.

— Не — каза. — Защото сега имам някого, когото да преследвам.

31.

— Уакс, трябва да видиш това!

Уакс отметна глава назад. Изглеждаше изтощен. Койките не бяха особено удобни, но корабът поне летеше плавно, без трусове. Беше доста по-приятно от малкото корабче, което сякаш можеше да се забие с носа напред в някоя от близките планини при един малко по-силен повей на вятъра.

Уейн се беше надвесил наполовина извън широкия прозорец на стаята.

— Прозорецът може да се отваря? — попита Уакс изненадано.