Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 251

— Какво? За нищо на света няма да…

— Уаксилий — каза тя тихо. — Те са уморени, нещастни и страшно далеч от дома си. Как иначе мислиш, че ще могат да се завърнат при близките си? Справедливо ли е това?

Той присви устни.

— Един от тези кораби вече е у Котерията, която го проучва, Стерис.

— Тогава — обърна се Стерис към Джордис, — ще ги помолим да върнат щедрия ни жест, като се отворят за търговски взаимоотношения с нас. Подозирам, че ще успеем да купим кораби от тях по-бързо, отколкото Котерията ще успее да си построи собствени.

Мараси кимна. „Никак не беше зле, Стерис.“

— Ако се съгласят да ни продадат — каза Уаксилий.

— Мисля, че ще се съгласят — погледна Стерис към Джордис. — Защото добрият капитан ще ги убеди в това, че достъпът до нашите аломанти си струва да се откажат от технологическия си монопол.

— Така е — пристъпи Мараси до останалите, а Алик я последва. — Ние сме рядкост сред народа ви, нали?

— „Ние“ ли? — попита Алик, а капитанът се обърна към нея.

— Аз също съм аломант — обясни тя развеселено. — Не ме ли видя как задействах кубчето, когато бяхме в склада?

— Бях… малко разсеян… — отговори Алик зашеметено. — О, майчице. Ъ-ъ… Ваше Величие.

Мараси въздъхна и се обърна към Джордис.

— Не мога да ви обещая нищо — каза капитанът на Стерис неохотно. — Малвишците са само един народ от много. Друг от народите в страната ни би могъл да ви сметне за слаби и да реши да ви нападне.

— Тогава би било предвидливо от ваша страна да ги уведомите, че Оковите на скръбта са тук и са готови да накажат всекиго, който ни нападне — каза Стерис.

Джордис изсъска. Мараси не можеше да види лицето ѝ зад маската, но рязкото махване на ръката ѝ явно не беше израз на задоволство.

— Невъзможно. Давате ми по-малкото съкровище, за да отвлечете вниманието ми от по-ценното, аха? Няма да ви отстъпим оръжието на Суверена.

— Не го отстъпвате на нас — обясни Стерис и погледна към МеЛаан, която наблюдаваше, все още скръстила ръце. — Алик. Твоят народ разказва истории за създанията като нея, нали?

— Кажи на останалите — обърна се Мараси към Алик. — Моля те.

Той махна медальона си и се впусна в оживени обяснения на собствения си език, като размахваше ръце и сочеше МеЛаан. Тя повдигна едната си вежда, после направи кожата си прозрачна и разкри скелета под нея — изпочупен и напукан на толкова места, че Мараси се стъписа. Как успяваше изобщо да стои права?

Капитанът изслуша Алик и огледа МеЛаан внимателно.

— Ще дадем Оковите на безсмъртните кандра — каза Стерис. — Те са мъдри и безпристрастни и са натоварени със задачата да закрилят всички хора. Ще обещаят да не допускат да използваме Оковите, освен ако не бъдем нападнати от вашите събратя.

Нямаше как да преценят какво мисли капитан Джордис под непроницаемата маска. Когато заговори, направи няколко отсечени жеста — но те можеха да бъдат изимитирани много по-лесно, отколкото някое фалшиво изражение на лицето. Що за общество беше онова, в което всички криеха истинските си чувства зад маска и показваха само строго отмерени реакции?