Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 255

Уакс опря длан в рамото на приятеля си. Уейн сви рамене.

— Май тялото ми просто си каза: „Какво пък толкова?“

— Аз помислих, че това означава, че си си простил.

— Не — каза Уейн. — Просто много се бях ядосал на сестра ти.

— Ти знаеше, нали? — смръщи вежди Уакс. — Че ще се излекува?

— Е, не исках да прибягвам до хладнокръвно убийство…

— Това е хубаво, предполагам.

— Но наоколо нямаше с какво да се стоплим, та така стана.

— Уейн…

Ниският мъж въздъхна.

— Видях металоемите да се показват изпод ръкавите ѝ. И предположих, че щом е имала възможността да си избере ферохимична сила, ще се е спряла на способността да се лекува. Не бих убил сестра ти, приятел. Но нямах нищо против да я постресна малко, пък и ми трябваха клиновете на МеЛаан.

Изражението на Уейн стана някак отдалечено и той продължи:

— Предполагам, че трябваше да остана там. За да ѝ попреча да избяга, нали се сещаш? Но не разсъждавах особено трезво, така да се каже. Мислех, че си умрял. Наистина го вярвах. И все си мислех: „Би ли я убил Уакс наистина? Или би ѝ дал още един шанс, както на мен?“ Затова я оставих така. Спрях, преди да я убия, защото това беше последното нещо, което смятах, че ще мога да направя за теб. Разбираш ли какво имам предвид?

Уакс стисна рамото на Уейн.

— Благодаря. Радвам се, че се учиш.

Но чувстваше, че е лицемерно да говори така, когато всъщност дълбоко в себе си му се искаше Уейн да ѝ беше взел металоемите и да беше оставил трупа ѝ да замръзне сред снеговете.

Уейн се ухили. Уакс кимна в посоката, където бяха изчезнали мъжете от екипажа.

— Ще се срещнем там.

— Отиваш да вземеш жена си ли? — попита Уейн. — Доста трудно ще свикне с живота тук, далеч от естествената си среда — мразовитата, вечно заледена, мъртвешка пустош на…

— Уейн — прекъсна го Уакс с тих, но твърд тон.

— Хм?

— Достатъчно.

— Аз само…

— Достатъчно.

Уейн се закова на място с увиснало чене, после облиза устни и кимна.

— Ясно. Ще се видим горе след малко, значи?

— Идваме веднага.

Уейн се завтече бързешком към мостика. Уакс продължи по коридора и подмина няколко врати, докато не стигна до кабината, която си деляха Стерис и Мараси. Вдигна ръка, за да почука, но вратата беше открехната, затова надникна вътре. Стерис лежеше на едната койка, увита в одеяло и задрямала. Нямаше следа от Мараси; беше му споменала, че иска да гледа от илюминаторите на мостика, докато захождат към града.

Поколеба се на вратата, загледан в спящата Стерис. Почти се обърна да си тръгне; беше ѝ се струпало толкова много през последните няколко дни. Трябва да беше изтощена. След като пристигнеха в Елъндел, тепърва трябваше да изкарат затворниците от трюма и да натоварят обещаните провизии — може би щяха да изминат часове, преди корабът да отпътува отново. Можеше да поспи още малко, нали?

Вратата изскърца, когато той неволно се облегна върху нея и Стерис се сепна рязко. Очите ѝ го откриха моментално. Тя се усмихна, отпусна се и се сгуши пак във възглавницата. Под одеялото носеше пътническата си рокля.

Уакс прекрачи прага и се отпусна на койката срещу нейната; кабината беше толкова тясна, че коленете му се докосваха в койката ѝ, докато седеше. А тези помещения се считаха за просторни. Наведе се напред и взе дланта на Стерис в ръце.