Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 249

— Малко топло шоко и едно одеяло ще ми стигнат — обясни той, седна до нея и се загърна в одеялото. — Другите имат по-голяма нужда от медальони, аха? Корабът. Ще се разпадне ли?

Мараси вдигна поглед към него. Представяше си хората на Костюма, все още на борда — как отчаяно се опитваха да накарат двигателя да заработи още по-мощно, вентилаторите да се завъртят още по-бързо. Независимо от това, той продължаваше да потъва надолу. Уаксилий Ладриан, с Оковите на скръбта в ръце и до крайна степен раздразнен, беше като природна стихия.

Тя се усмихна и отпи от манерката.

— Поквара! — възкликна и погледна през гърлото ѝ. — Какво е това?

Беше сладко, гъсто, топло, шоколадово и прекрасно.

— Шоко — отговори той. — Понякога той е единствената сладост, която ти остава в този леден, самотен свят, аха?

— Вие пиете шоколад?

— Разбира се. Вие не пиете ли?

Никога не беше. Освен това, този шоколад беше по-сладък от онзи, с който беше свикнала. Изобщо не се усещаше горчив вкус. Отпи още една дълга, успокояваща глътка.

— Алик, това е най-великолепното нещо, което някога съм преживявала. А току-що изпитах какво е да владееш мощта на самото сътворение.

Той се усмихна.

— Не мисля, че корабът ви е в опасност — продължи тя. — Той Дърпа равномерно и бавно. Уаксилий е много внимателен човек.

— Внимателен? На мен ми се струва, че е доста талантлив в чупенето на разни неща. Не ми изглежда особено внимателно отношение, аха?

— Е — каза Мараси, като продължи да отпива от питието. — Поне го прави със забележителна точност.

И действително, корабът се приземи на скалите не след дълго, все още цял. Уаксилий го задържа на място и вдигна Оковите в една ръка, докато около него се вихреше вятър, сняг и даже тънки ивички мъгла.

Вентилаторите бавно намалиха скорост и се изключиха окончателно. Малко по-късно, от кораба се показаха неколцина войници, вдигнали ръце във въздуха. Уейн и МеЛаан се завтекоха към тях и побързаха да съберат оръжията им, докато хората на Алик се качваха в летящия съд, за да го обезопасят и да проверят дали не е останал още някой, който да се крие вътре.

Мараси изчака търпеливо да приключат с всичко, докато отпиваше от разтопения шоколад и размишляваше. Клинът на РеЛуур беше скътан на сигурно място, увит в една кърпичка и прибран в джоба ѝ. Припомни си как изглеждаше Уейн, докато крачеше през снега, опрял пушката на рамо, с кожа, опръскана с кървави петна. Образът му беше последван от спомена за явната радост, с която Уаксилий се беше стрелнал в небето по петите на чичо си.

В тези мъже се криеше тъмнина, която историите не бяха успели да предадат. Мараси беше благодарна за нея, но тя беше пристъпила до ръба на тази пропаст, а след това ѝ беше обърнала гръб. Макар че се гордееше с факта, че е успяла да изпълни задачата, която кандрата ѝ беше поставила, бе решила, че нейното бъдеще ще бъде по-различно. И нямаше нищо против това.

Това беше избрала.

— Мраз — обади се Алик след известно време. — По-добре да идем да направим нещо, аха?

Тя вдигна очи от вече празната си манерка шоколад и проследи с поглед жеста на Алик. Екипът на малвишкия кораб се беше завърнал от разузнаването и вражеските войници бяха отведени — за да бъдат заключени в трюма на кораба, както подозираше Мараси.