Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 248

А после Тласна.

Изплю монетата от устата си и я Тласна надолу с аломантия, за да я запрати към земята. Когато се приземи, двамата се забавиха рязко посред падането.

Уакс намали теглото си точно толкова, колкото Тласъкът на Костюма да е достатъчен да ги предпази от смъртоносното падане. Двамата се стовариха в снежните преспи, малко по-далеч от платото с храма.

Уакс се възстанови пръв. Скочи на крака и издърпа Костюма за едната ръка. Двамата се изправиха един срещу друг, сами сред снежното поле. Костюма го изгледа замаяно, още разтърсен заради падането и удара в снега.

— Лесно е да се определи същността на блюстителя на закона, чичо — каза Уакс, докато кръвта от десетките ранички бавно се стичаше по лицето му. — Той е онзи, който отнася куршума, за да не се наложи да го отнесе друг.

С тези думи, Уакс стовари юмрук в лицето на Едуорн и го просна на снега в безсъзнание.

* * *

МеЛаан плуваше в океан от ужас. Ужас, затворен в капана на собствения ѝ ум; частицата от нея, която знаеше, че става нещо нередно. Изцяло инстинкт, изцяло подвластен на най-низшите импулси на съществото ѝ.

Но това направи тя. Храна. Имаше нужда от храна.

Не. Първо — някъде, където да се скрие. От трептящите звуци. Да се скрие, да намери пукнатина. Продължи да изгражда тяло, което щеше да ѝ позволи да върви. Да избяга.

Така студено. Не разбираше студа. Студът не биваше да бъде. И не можеше да вкуси земя, само скала. Скали навсякъде.

Замръзнали скали.

Искаше ѝ се да изкрещи. Нещо липсваше. Не храна. Не скривалище, а… нещо. Нещо се беше объркало ужасно, ужасно, ужасно много.

Нещо падна върху нея. Беше студено, но не беше скала. Не беше храна. Обхвана го, после се приготви да го изплюе, но нещо се случи.

Нещо прекрасно. Погълна втория, когато падна върху нея, и се набразди от вълни в отчаяната бързина да се преобрази. Върнаха се. Спомените. Знанието. Разумът.

Нейното „аз“.

Тя възликува от необуздано щастие, без да обръща внимание на дребните пролуки, които се бяха отворили сред спомените ѝ. Помнеше по-голямата част от пътуването дотук, но в залата с Оковите се беше случило нещо… Не, Оковите всъщност не бяха там, и…

Първи се оформиха очите ѝ, и когато ги отвори, тя разбра, че може да вижда. Вече го беше вкусила във въздуха и познаваше този вкус.

— Добре дошла — ухили ѝ се широко Уейн. — Мисля, че спечелихме.

30.

Мараси взе манерката, която Алик ѝ подаваше. От течността вътре се вдигаше пара, макар че на допир беше само леко затоплена. Седеше на стълбището пред храма, увита в около четиридесет одеяла. Беше дала медальона си на един от малвишците, докато успееха да вземат още от летящия кораб.

А начинът, по който щяха да стигнат до него, беше, меко казано, любопитна гледка. Уаксилий беше застанал на един каменист участък пред платото и Дърпаше с две ръце, но не се виждаше какво. Корабът, който се носеше далеч напред и нагоре, бавно се приближаваше към Уаксилий, сякаш теглен от невидима нишка.

— Ще се разпадне ли? — попита Алик.

Тя го погледна изненадано, после сведе очи към медальона, който му превеждаше.