Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 246

— Може би съм усещал таен глад — каза той. — Но той не е онова, което определя същността ми.

— Нима? Какво, тогава?

Уакс хвърли кожената кесия с Оковите през прозореца и плъзна пистолета си в кобура отстрани на крака си.

— Ще ти покажа.

* * *

Телсин се препъваше и катереше из снега, отчаяна.

Костюма беше кръгъл глупак. Открай време го знаеше, но днешният ден го доказа пред всички. Да отлети с кораба? Това беше първото място, където щяха да тръгнат, когато хукнеха по петите му. Вече беше на практика мъртъв.

Днешният ден беше същинско бедствие. Пълна катастрофа. Уаксилий беше разбрал за двуличието ѝ. Котерията беше разкрита. Плановете им се бяха провалили.

Все нещо трябваше да може да се спаси. Телсин се измъкна със залитане на една малка равнинка сред снега, близо до входа на храма, където хората ѝ бяха оставили корабчето, на което беше пристигнала с Уаксилий. Надяваше се, че още работи. Знаеше как да го задейства — беше наблюдавала внимателно по време на пътуването. Трябваше само…

Нещо изтрещя зад нея.

Тя примигна срещу внезапния взрив от червено по снега наоколо. Пръски.

Нейната кръв.

— Днес уби един от приятелите ми — разнесе се накъсан, дрезгав глас иззад гърба ѝ. — Няма да те оставя да погубиш и втори.

Телсин падна на колене пред корабчето, после се обърна през рамо.

Уейн беше застанал сред снега зад нея, изнемощял, с пушка в ръце.

— Ти… — прошепна Телсин. — Не можеш… Пушка…

— А, да — прекъсна я Уейн и запъна ударника. — Относно онова.

После насочи дулото към лицето ѝ и стреля.

* * *

Мараси се изкачи по скритите допреди малко стълби към залата със счупеното стъкло и изящния пиедестал. Не знаеше какво точно е отворило скрития проход, но беше доволна, че се беше случило. Безцеремонен като обикновено, Уаксилий просто си беше пробил дупка и беше излетял от катакомбите направо през камъка — вследствие на което половината зала се беше срутила, — и ако ѝ се беше наложило да го последва по този път, щеше да се види принудена да катери доста.

Мощта си беше отишла. Беше я предала на Уаксилий, но вместо да се почувства потисната от липсата ѝ, тя се усещаше… умиротворена. Обзел я беше покоят на жена, която се е изтегнала под лъчите на бавно залязващото слънце в края на някой съвършен летен ден. Да, светлината си беше отишла — но, о, каква необуздана радост бе изпитала заради нея.

Горката МеЛаан още беше тук, а костите ѝ бяха започнали да се пренареждат бавно в странна конфигурация. Без клиновете си, тя се превръщаше в Мъглив дух. Мараси коленичи до нея, но не беше сигурна как може да ѝ помогне. Поне изглеждаше, че кандрата е още жива.

Мараси се изправи и побърза да прекоси коридора с капаните към преддверието със стенописите. Навън бушуваше война — в снежната нощ отекваха стотици изстрели. Изненада се, когато видя, че хората с маските явно печелят. Войниците бяха изтласкани до ръба на каменното поле, с гръб към няколко високи урви, които се редуваха със страховити бездни. Нямаше накъде да отстъпят, а мнозина от хората им вече лежаха мъртви или ранени.