Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 245

Какво друго? Какво му оставаше? Отхвърляше възможност след възможност. Да пренесе Мараси и останалите на безопасно място: нямаше време. Да застреля Костюма веднага: той можеше да се излекува, а Уакс може би не разполагаше с достатъчно време да открие бомбата и да я запрати далеч, преди тя да се взриви. Да изтласка кораба нагоре? Нямаше да успее да го направи достатъчно бързо; ако Тласнеше твърде бързо, съдът щеше да се счупи.

— … сам — каза Костюма.

— Какво искаш? — попита Уакс настоятелно. — Няма да те пусна да се измъкнеш.

— Няма и нужда. Не се съмнявам, че би ме преследвал дори до другия край на света, Уаксилий. Аз може да съм изобретателен, но ти… ти си упорит.

— Какво, тогава?

— Ти ще хвърлиш Оковите през прозореца — каза Костюма. — Аз ще заповядам да обезвредят бомбата. А после ще се изправим очи в очи като обикновени хора, без свръхестествени предимства.

— Смяташ, че бих ти се доверил?

— Няма нужда — каза Костюма. — Просто ми дай дума, че ще го направиш.

— Съгласен — отговори Уакс.

— Обезвредете устройството! — извика Костюма на хората пред вратата. После се приближи към носа на кораба и каза в тръбата, монтирана там: — Обезвредете го и ни оставете сами.

Пред вратата се чуха стъпки, които бързо се отдалечиха. Уакс можеше даже да проследи как войниците си отиват — не чрез металите им, а чрез присъствието на самите им души. Малко по-късно, вече нямаше нито един войник — нито пред вратата, нито скрит някъде около мостика.

От тръбата се разнесе глас. Калаят, който разпали, му позволи да го чуе.

— Изпълнено е, милорд.

Кратка пауза, после гласът добави облекчено:

— Слава на Трел за това.

Костюма се обърна към Уакс.

— В Дивите земи спазват традицията, нали така? Двама мъже, пистолети в кобурите на бедрата им, прашен път. Един срещу друг. Единият ще живее. Другият ще умре. И спорът им е решен.

Той потупа оръжието на хълбока си.

— Не мога да осигуря прашния път, но можем да притворим очи и да си представим, че скрежът под краката ни изпълнява същата роля.

Уакс сви устни в тънка линия. Едуорн изглеждаше напълно откровен.

— Не ме карай да го правя, чичо.

— Защо? — попита Костюма. — Зная, че просто изгаряше от нетърпение за такава възможност! Виждам, че имаш алуминиев пистолет. Също като мен. Никаква помощ от аломантичните ни Тласъци. Просто двама мъже и техните оръжия.

— Чичо…

— Мечтал си за това, синко. За шанса да ме застреляш, без никой да ти задава въпроси за това, без да нарушиш закона. Освен това, в очите на закона аз съм вече мъртъв! Съвестта ти може да си отдъхне. Няма да се предам, а съм въоръжен. Единственият начин да ме спреш е като ме застреляш. Да започваме.

Уакс прокара пръст по Оковите на скръбта и се улови, че се усмихва.

— Изобщо не разбираш, нали?

— О, напротив. Виждал съм го в теб! Скритият глад на блюстителя на закона — желанието да му бъде дадена свободата да убива. Това е самата същност на теб и хората като теб.

— Не — каза Уакс.

Откопча кобура от крака си — онзи, в който беше прибрал пушката, — и пусна Оковите в кожената си кесия. Направи същото с останалите си куршуми и стъкленици метал, докато у него не остана никакъв метал с изключение на алуминиевия пистолет.