Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 243

Брандън Сандърсън

Над хората долу се носеше летящ кораб, а вентилаторите му бучаха мощно на двата му понтона. Гледката беше внушителна, но корабът явно не беше лесноподвижен. Движеше се с бавната, протяжна скорост на нещо много голямо и много тежко — независимо от олекотяващите медальони.

Уакс се изкуши да смачка кораба. Да Тласне пироните, да разкъса целия корпус сред буря от разрушение и да запрати Костюма и сестра си, предателката, на замръзналото поле долу. Почти го направи. Но… Поквара. Той не беше екзекутор. Беше човек на закона. По-скоро беше готов да умре, отколкото да изневери на тази истина.

Е — да умре отново.

Спусна се надолу и използва следите от метал в скалните блокове на храма като опора, за да се стрелне светкавично над земята. Неколцина от войниците долу направиха половинчат опит да го застрелят, но повечето явно бяха погълнати от престрелката с групата хора с маски, които се бяха прикрили зад един каменист хребет.

„Стерис, Алик“, разпозна ги Уакс. „Добре.“

Приземи се сред войниците и ги изблъска настрани. Грабна един алуминиев пистолет от поставките с оръжията им, зареди го и махна на хората с маските, преди да се стрелне нагоре към летящия кораб.

Беше силен. Невероятно силен. Оковите, които продължаваше да стиска в лявата си ръка, някак си го бяха надарили не само с аломантични способности, но и с древни аломантични способности. Мощта на онези, които бяха живели отдавна, по времето на Лорд-Владетеля. Може би дори по-голяма от тяхната. Възможно ли беше?

„Какво си създал?“, запита се. „И колко ще продължи?“

Запасите му започваха да се изчерпват. Не само металите в него, но и резервите в Оковите. Резерви, които променяха Дарбите му.

Трябваше да се сдържи, съзнаваше това — да запази резервите, за да бъдат проучени, или за да ги използва в бъдещ спешен случай, — но, Поквара, толкова опияняващо беше. Достигна кораба лесно, макар че единствената му опора долу бяха няколко гилзи. Издигна се още и се приземи на носа на кораба, после строши с юмрук един от прозорците на мостика. Раните му зараснаха мигновено.

Вътре завари Костюма съвсем сам. Нямаше следа от пилоти, техници или прислужници. Само просторно, полуовално помещение, което дори не беше постлано с килим, и Костюма, седнал на стола в средата.

Уакс се провря през прозореца и вдигна алуминиевия пистолет. Ботушите му изтропаха на дървения под. Прецени обстановката. „Има хора в коридора отвън“, помисли си. „И малко метал в устата на Костюма.“ Старият номер с монетата в устата — начин да скриеш малко метал от някой аломант. Всичко в тялото се усещаше извънредно трудно.

Освен ако човек не беше надарен с мощта на самото сътворение, разбира се.

— И така — заговори Костюма, като запали лулата си, — най-после настъпи моментът на нашия сблъсък.

— Няма да бъде кой знае какъв сблъсък — каза Уакс, все още изпълнен с неукротимата сила на Оковите. — Мога да те унищожа по сто различни начина, чичо.