Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 233

На нейно място Уаксилий вече щеше да е открил начин да се измъкнат оттук.

„Спри да се сравняваш с него“, помисли си тя. „Нима е чудно, че си все в сянката му, когато и сама така се виждаш?“

Трябваше да преодолее някак това препятствие. През главата ѝ вече бяха минали поне десет плана, всеки от които — глупав. Чантата ѝ още беше у застаналия наблизо войник.

Клинът на РеЛуур. Може би още беше вътре. Тъй като имаше хемалургическа Дарба, възможно беше да не е забележим за един аломант, който търсеше да открие металите по нея. Войникът изсипа съдържанието на чантата ѝ върху ледените камъни.

Клинът го нямаше. Вместо това, заедно с тетрадките и кърпичките ѝ, навън се изтърколи парче метал, голямо колкото дланта ѝ. Алуминиевият връх на копието?

„Уейн, ще те…“, помисли си тя и стисна зъби ядно. Кога беше успял да размени клина с това? Пак с неговите изпълнения!

— Вече претърсих чантата — обади се друг от войниците. — Няма оръжия.

— А какво е това, тогава? — попита първият и вдигна оформеното като клин парче алуминий.

Вторият войник изпръхтя.

— Опитай само да убиеш някого с това. Върхът е прекалено тъп.

Мараси посърна. Чувстваше се така глупаво. Дори клинът да беше у нея, какво можеше да направи? Нямаше как да надвие въоръжените пазачи.

Какво, тогава, можеше да направи?

От небето падна нечия фигура и се приземи на камъните до нея. Мараси веднага застана нащрек — това трябва да беше Уаксилий. Оказа се, обаче, че беше Костюма — с пистолет в ръка и дрехи, окъсани и покрити с прах. Войниците му отдадоха чест, а онзи, който държеше чантата ѝ, пусна както нея, така и парчето метал. Едно от стъклените ѝ бурканчета грим се търкулна настрани.

Горкият Алик се беше свил до Стерис. Беше спрял да трепери, а кожата му беше посиняла. Стерис срещна погледа на Мараси с изражение на примирение.

Костюма мина покрай тях. Изглеждаше далеч по-заплашително така, когато се спускаше от небето с помощта на аломантичните си способности, отколкото когато се беше загърнал с дебелото палто, свит срещу мразовития вятър на стълбите пред храма.

— Брат ми мъртъв ли е? — обърна се към него Телсин, която тъкмо разговаряше с неколцина инженери.

— Да — отговори Костюма. — Макар че ниският се показа.

— Уби ли го?

— Оставих го да се занимава с друго — каза Костюма. — Предположих, че ще искаш да видиш какво открих възможно най-скоро.

Той вдигна високо нещо, което проблесна на мощните лампи, които хората му бяха подредили наоколо. Две сребристи гривни, всяка от които беше достатъчно дълга да покрие цялата предмишница.

— Долу имаше скрита зала, Закономерност. И почакай само да разбереш каква тайна пазеше в себе си тя…

Телсин разбута учените и побърза да се приближи до него. Пое гривните в ръце с благоговейно изражение.

— Не работят — отбеляза Едуорн.

— Какво искаш да кажеш?

— Свойствата им са изчерпани, струва ми се. Нямат останали запаси.

— Но те удостояват носителя си и с аломантични способности — каза Телсин, сложи си ги и махна на един от стражите, който ѝ подхвърли шишенце с метал.