Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 235
Брандън Сандърсън
„Той трябва да е знаел как изглежда“, каза си тя. „Той го е създал. Ние смятаме, че има формата на чифт гривни, но няма откъде да бъдем сигурни в това. Всъщност, би могло да изглежда всякак.“
Това би била хитра стратегия, ако искаш да създадеш мощно оръжие. За да проработят металоемите, беше необходимо да знаеш как да ги задействаш. Можеш да се защитиш, като запазиш в тайна истинския им вид — така, че да може да ги открие само онзи, който знае какво търси.
В такъв случай, хората, които бяха построили този храм, сигурно бяха оставили оръжието на такова място, че Лорд-Владетеля да го забележи, но всеки друг да го подмине, без да подозира и да навлезе навътре сред капаните, ямите и фалшивите съкровища — мерки, предприети или за да убият натрапниците, или за да ги оставят с грешното впечатление, че са успели да ограбят храма.
Къде, тогава, беше оръжието? На прага, под скулптурата на самия Суверен, в собствената му ръка. Мараси се сепна и се огледа наоколо, отчаяно търсейки големия връх на копието.
Той лежеше точно до нея, където войникът го беше захвърлил. Уаксилий го беше сметнал за алуминиев, защото не беше усетил метала, но не го беше разгледал достатъчно внимателно.
Ако беше, щеше да забележи, че е направен от няколко метала, чиито ивици се преплитаха — като вълните по острието на някой меч. Той не можеше да го Тласне, но не защото беше от алуминий.
А защото беше металоем, който съхраняваше в себе си повече мощ, отколкото някога бяха виждали.
* * *
Всичко около Уакс се разми до неясни петна. Пещерата, отломките от тавана, самата земя — всичко се превърна в мъгла. Но някак си беше стъпил върху нея.
— Какво е да бъдеш Бог, Уаксилий? — попита Хармония.
— Не мисля, че мога да отговоря на този въпрос.
— Самият аз също не смятах, че ще трябва да го направя — каза Хармония. — Но явно съм принуден. Ти би искал да се намеся, за да предотвратя убийствата на невинните хора. Бих могъл да го направя. Обмислял съм го. А ако попречех на всички? Какво, тогава? Трябва ли да попреча и на нараняванията, на осакатяването?
— Разбира се — отговори Уакс.
— А кога да спра, Уаксилий? Да предотвратя ли всички рани, или само онези, умишлено нанесени от зли хора? Да попреча ли да заспи човекът, който е на път да бутне неволно свещта и да подпали къщата си? Да застана ли на пътя на абсолютно всяка беда, която би могла да сполети хората?
— Може би.
— А щом постигнат света, в който никой никога не бива наранен, удовлетворени ли ще бъдат хората? Ще спрат ли да отправят молитви към мен и да искат още? Ще продължат ли някои от тях да проклинат и да плюят, когато чуят името ми, защото са бедни, докато други тънат в богатства? Да предотвратя ли и това, като направя всички еднакви, Уаксилий?
— Няма да се оставя да ме хванеш в този капан — каза Уакс. — Ти си Бог, не аз. Можеш да определиш границата и да попречиш на най-лошото. Ти си онзи, който може да открие къде свършва предотвратяването на най-лошото и започва намесата в свободния ни живот.
Светлината пред него изведнъж се разпростря настрани и Уакс осъзна, че са заобиколили една
