Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 234

Тя го пресуши на един дъх.

— Е? — попита Костюма.

— Нищо.

„Фалшификат“, помисли си Мараси. Също като стъкления похлупак и празния пиедестал… Да, те също бяха такива. Вече разбираше защо Уаксилий беше започнал да ги мери.

Уаксилий. Възможно ли беше наистина да е…

Не. Какво можеше да стори? Не можеше да се бие. Но можеше да мисли. Тези Окови бяха фалшиви. Още едно средство за отвличане на вниманието, което да обърка натрапниците.

Къде, тогава, бяха истинските?

* * *

Свещи в тъмна стая.

„Поредния фалшификат“, каза си Уакс през пелената, която се спускаше над ума му. „Тези гривни бяха прекалено съвършени, точно като в легендите. Били са оставени тук, за да ни заблудят.“

Също като символите на стария враг на Уакс, нарисувани на вратата на имението. Предназначението им беше само да го разсеят. Да го забавят.

„Това място е било построено за Лорд-Владетеля“, помисли си Уакс. „Капаните… Капаните са глупава идея. Ами ако някой от тях наистина го нарани? Всичко това трябва да е фалшиво.“

И какво от това? Значи имаше друг храм? Или може би наистина ги бяха скрили в някоя пещера?

Вече едва виждаше. Уейн го държеше за ръката, а по лицето му се стичаха сълзи. Пред очите му се стелеше мрак. Студът… поглъщаше всичко… като тъмнина…

„Не“, помисли си Уакс. „Няма как да бъдат другаде. Трябва да са били оставени там, където той да може да ги открие пак. Да разпознае мястото…“

Наистина.

Наистина бяха тук!

Уакс си пое дрезгаво дъх и се опита да оформи думите с устни, разширил очи напрегнато. Уейн стисна ръката му така, че кокалчетата на юмрука му побеляха.

Уакс не можа да го усети.

Тъмнината го обгърна и той умря.

28.

Уакс замря.

Уейн остави ръката му да се отпусне безжизнено. Искаше просто да си остане да седи тук. Втренчен в нищото, също като мъжете, насядали до тях — онези, които не бяха смачкани от камъните. Да си седи, докато самият той не се превърне в нищо.

Имаше само един човек в целия му живот, който беше повярвал в него. Само един, който му беше простил, който го беше насърчил. На Уейн не му пукаше, ако ще цялото човечество да изтлееше до пепел — с изключение на Уакс. И без това ги мразеше.

Но… Какво би казал Уакс за това?

„Изостави ме, копелето“, помисли си Уейн и обърса очи. В този момент ненавиждаше и Уаксилий. Но дори сега, любовта му все пак беше по-силна, отколкото омразата. Изръмжа и се изправи несигурно на крака. Нямаше никакви оръжия; беше изпуснал фехтоваческите си бастунчета горе.

Втренчи се в тялото на Уакс, после коленичи и опипа крака му. Намери нещо, и го издърпа от мястото му. Пушката.

Ръцете му веднага се разтрепериха.

— Спрете веднага — изсъска им. — Стига вече с това.

Запъна ударника на пушката и тръгна да търси изход от залата.

* * *

„Целият храм е просто примамка“, помисли си Мараси, докато трепереше на мразовития вятър. „Къде, тогава, са истинските Окови?“

Това място беше построено за Лорд-Владетеля, когото очакваха да се завърне, за да вземе оръжието си. Къде, тогава, биха оставили това оръжие?