Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 223

— Чисто е — обади се МеЛаан от вътрешността на стаята.

Уакс кимна на останалите да влязат първи — всички, освен него и Едуорн.

— Не се отдалечавайте от вратата — нареди им.

След като влязоха, пристъпи по-близо до чичо си.

— Заплашителен жест — каза Едуорн, като го огледа от глава до пети. — Отдели ни от останалите, Уаксилий. Опитваш се да ме сплашиш ли?

— Грижа ме е за хората в тази стая — отговори Уакс тихо. — Повече, отколкото чудовище като теб би могло да проумее, както подозирам.

— Смяташ ме за безчувствен? — попита Едуорн студено. — Опитах се да спася живота ти, Уаксилий. Застъпих се за теб пред Котерията. Имаше времена, когато те обичах като собствен син.

Уакс вдигна Възмездие отново.

— Когато приключим тук, ще ми дадеш имената им — каза. — На останалите от Котерията. Ще те върна в Елъндел, ако трябва и насила, и там ще дадеш показания.

— И си готов да прибегнеш до мъчения, за да ги получиш, сигурен съм.

— Аз спазвам законите.

— Които могат да бъдат променени — или заобиколени — според нуждите ти. Наричаш ме чудовище; мразиш ме, задето преследвам властта. А в същото време служиш на онези, които правят абсолютно същото. Сенатът? Той убива бавно децата на града ви с икономическата си политика.

Едуорн пристъпи напред — движение, заради което дулото на пистолета на Уаксилий се озова право до слепоочието му.

— Колкото по-дълго живееш, Уаксилий, толкова по-ясно ще съзнаваш, че съм прав. Разликата между добрите и злите хора не се състои в това на какво са готови — а само в това в името на какво са готови да го направят.

— Уаксилий? — обади се Мараси, застанала на вратата. — Трябва да видиш това.

Уакс стисна челюсти и усети как единият му клепач потрепва конвулсивно. Отдръпна дулото от главата на чичо си и махна с него към вратата.

Едуорн влезе с лежерна стъпка, а лулата му остави димна следа след него. Уакс го последва и влезе последен в самотната стая в центъра на подобния на крепост храм. Подиумът тук беше същият като нарисувания на стенописа в преддверието. Издигаше се в средата на сумрачното помещение, тесен и блестящ, със стълбище, което водеше към него. Върху му беше поставен малък квадратен пиедестал, увенчан с червено кадифе и златиста поставка, достойна за безценна реликва. Над подиума струеше мека бяла светлина — не синя като от лампите по стените, — и озаряваше пиедестала и поставката.

На която нямаше нищо.

Подът около подиума беше покрит с парчета стъкло. Уакс различи няколкото ъгъла; това бяха останките от квадратния стъклен похлупак, покривал онова, което някога беше съхранявано върху пиедестала.

Помещението беше потънало в тишина, подът беше заледен на места, а въздушното течение, проникнало през отворената врата, завихряше ситни прашинки. По стените нямаше други врати или пролуки.

— Изчезнали са — прошепна Уакс. — Някой ни е изпреварил.

26.

— Защо ме гледате всички? — попита Уейн.

— Инстинктивна реакция — каза Мараси.

Както тя, така и МеЛаан бяха насочили оръжията си към Едуорн.

Уакс се запъти към подиума внимателно. „Прилича на тронна зала“, помисли си разсеяно. Останалите понечиха да го последват, но той ги спря, като вдигна длан.