Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 219

Може би именно в това беше проблемът.

— Уакс! — обади се Уейн, като проточи шия иззад ъгъла на коридора. Почти бяха стигнали до преддверието. — Ето къде си бил. Чичо ти, приятел. Тук е.

— Колко близо? — попита Уакс, като ускори крачка.

— Близо, доста близо — отвърна Уейн. — Всеки момент ще е на прага и ще ни пита къде са парите за наема.

Уакс се беше надявал, че ще се добере до Оковите, преди да се стигне до това.

— Ще се наложи да се опитаме да срутим преддверието — каза, когато стигна до Уейн. — Или може би този коридор. Да им попречим да влязат, докато не приключим тук.

— Може и така да направим — отговори Уейн. — А може и…

— Какво? — спря се Уакс.

— Вече да сме го пленили — довърши Уейн, като посочи през рамо с палец. — Мараси е опряла пистолет в главата му.

Да са го пленили?

— Невъзможно.

— Напротив — отвърна Уейн с разтревожен глас. — Дойде право при нас със знаме за преговори в ръце. И каза, че иска да говори. С теб.

25.

Уакс излезе от преддверието на площадката пред храма. Едуорн Ладриан, чичо му, стоеше точно пред статуята на Лорд-Владетеля. Уакс беше свикнал да го вижда облечен в спретнат костюм и заобиколен от лукс и удобства — така че му се стори както странно, така и удовлетворяващо да го види загърнат в дебело палто с вдигната качулка и бузи, почервенели до алено от студа. Брадата му беше покрита със сняг, а облечените му в ръкавици ръце почиваха върху бастун от слонова кост, докато се усмихваше на Уакс.

Мараси беше коленичила на прага, насочила пушката си право към него. Едуорн беше сам, макар че хората му — поне стотина, може би и повече, — вече устройваха палатките си и разтоварваха сандъците с припаси на каменното поле в подножието на стълбите.

— Уаксилий! — поздрави го Едуорн. — Предполагам, че никак няма да ни бъде приятно да разговаряме тук, на студа. Би ли имал нещо против да се присъединим към съмишлениците ти вътре?

Уакс го изгледа изпитателно. Какъв номер беше замислил? Едуорн никога не би се оставил в ръцете му без резервен план, нали?

— Можеш да свалиш пушката — обърна се Уакс към Мараси. — Благодаря.

Тя се изправи колебливо. Уакс кимна на Едуорн, който прекрачи прага, ведро усмихнат. Беше набит мъж, закръглен и с пълно лице. Когато Уакс пристъпи през прага след него, свали ръкавиците и качулката си, а под нея се показа коса, в която вече имаше повече сребристо, отколкото черно. Свали палтото си; под него беше облякъл здрав панталон, тиранти и дебела бяла риза. И все пак, когато сгъна палтото през едната си ръка, бузите му възвърнаха обичайния си цвят, и той спря да трепери.

— Значи знаеш за какво служат медальоните — каза Уакс.

— О, разбира се — отвърна Едуорн. — Но резервите им от топлина не са неизчерпаеми, а ние не знаем как да ги презаредим. Трябваше да ги запазим за онези, които страдаха особено много от студа по време на пътуването ни.

Той хвърли поглед към Алик, който беше застанал до Мараси, стиснал ръката ѝ над лакътя и втренчен в Едуорн с яростен поглед.

„Телсин“, спомни си Уакс и се огледа за нея. Ако застреляше чичо им така, както беше направила с онзи мъж в склада…