Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 217

— Какво, в името на Пръстените на Хармония… — започна МеЛаан и клекна, за да разгледа леда по-отблизо.

— Киселина, може би? — предположи Уакс. — Явно е било течност, но с течение на времето някои съставки са се утаили, а и е почти напълно замръзнала.

МеЛаан остана втренчена в блока задълго.

— Какво? — попита Уакс.

— Нищо — поклати тя глава. — Това ли е, значи?

— Доколкото мога да видя.

Двамата пристъпиха пред каменната врата в дъното на коридора. Но не се виждаше дръжка. Стената около вратата също беше направена от дебел камък.

На вратата бяха издълбани някакви непознати знаци — ако изобщо представляваше врата, разбира се. Кръгове, в чийто център имаше различни инкрустирани със сребро символи.

— Не ги разпознавам — каза пилотът, след като размени металоемите си. — Ако пише нещо, значи е на език, който не разбирам.

— Какво предлагаш? — обърна се МеЛаан към Уакс.

— Да идем да вземем останалите — каза той замислено. — Колкото повече глави се обединят над този проблем, толкова по-добре. А и Мараси може да разпознае някой символ от записките на РеЛуур.

Запътиха се обратно, като отново оставиха МеЛаан да води — макар че Уакс продължаваше да си държи очите отворени за още скрити капани. Тя също предпочиташе да внимава, затова напредваха бавно.

Телсин се изравни с Уакс. От време на време хвърляше погледи през рамо към вратата, обвила ръце около себе си — макар че медальонът я предпазваше от студа. Алик ги следваше на опашката, завързал отново затоплящия си металоем.

— Не се ли питаш понякога как си стигнал дотук, Уаксилий? — попита Телсин тихо.

— Да, понякога — отговори той. — Но смятам, че мога да го проследя. Не винаги ми харесва, но има логика — ако спра и обмисля нещата.

— Не мога да направя същото — каза тя. — Помня, че когато бях дете, приемах за даденост, че светът ми принадлежи. Че когато порасна, ще го покоря, ще постигна мечтите си, ще се превърна в нещо велико. Но с течение на времето започвам да се чувствам така, сякаш нещата излизат все повече извън контрола ми. Не мога да спра да си мисля, че не бива да бъде така. Как е възможно да съм била така уверена като по-малка и толкова безпомощна като възрастен човек?

— За това е виновен чичо ни — каза Уакс. — Задето те е пленил.

— И да, и не. Уакс, аз съм възрастна — косата ми е посивяла, половината ми години на този свят са вече зад гърба ми. Не би ли трябвало да имам някаква представа какво се случва с живота ми?

Тя поклати глава и продължи:

— Едуорн не е виновен за това. Какво направихме, Уаксилий? Сами сме. Родителите ни са мъртви. Възрастните сме вече, но къде са нашите деца? Къде е наследството ни? Какво сме постигнали? Нямаш ли чувството, че всъщност така и не си пораснал? Че всички останали са, но ти тайно се преструваш?

Не, Уакс не се чувстваше така. Но все пак изръмжа в знак на съгласие — радваше се, че е проявила някакви други емоции, освен бурната омраза към Костюма и хората му.